Джефри Дивър - Пастирът

Във всеки случай аз обичах да шофирам. Не бях сигурен защо. Определено не заради скоростта. Бях предпазлив шофьор. Навярно защото в колата представлявахме подвижни мишени и следователно — поне на теория — бяхме по-неуязвими. Не винаги, разбира се. Хенри Лавинг залови и уби Аби Фалоу именно при пътуване в конвой. Инцидентът с камиона на птицекланицата в Северна Каролина.

Отпъдих мисълта.

Движехме се на запад и лъкатушехме из област Феърфакс и област Принс Уилям. Подминавахме евтини молове с кулички в стил «Тюдор» с еднотипни магазини и препълнени ресторанти за бързо хранене, чиито служители отброяват нетърпеливо часовете. Край нас се редяха блестящите брони на върволици поовехтели коли, осеяни с надписи с удивителни знаци; лекарски кабинети и застрахователни агенции, тук-там по някой антикварен магазин в едноетажна петдесетгодишна сграда; оръжейни магазини, книжарници. Една-две порутени плевни. Няколко самонадеяно високи офис сгради.

Северна Вирджиния така и не е успяла да реши дали е предградие на Ню Йорк или част от Конфедерацията.

Погледнах колко е часът. Минаваше един и половина. Пътувахме почти два часа. Реших да не отиваме директно в защитената къща, а да се отбием в попътно убежище — близък мотел — за да прикрием следите си и да сменим автомобила. Често придвижвам подопечните си на етапи. Предвиждах да останем в мотела три-четири часа и после да продължим към защитената къща. Организацията ми притежава списък с дузина закътани и сигурни хотели в региона. Мотелът, който избрах, беше навярно най-добрият.

Огледах изпитателно колите по шосето и натиснах бутона за бързо набиране.

— Дюбоа.

— Кои сме в «Хилсайд»? — попитах я.

Използваме различни прикрития във всяка попътна спирка. Питам дори когато съм сигурен, че знам. Чу се тракане на клавиши и звънтене на гривна.

— Ти си Франк Робъртс, търговски директор на «Артезиън Къмпютър Дизайн». Преди осем месеца отседнахме там за два дни с Пьотър Смолиц и приятелката му — обясни Дюбоа.

Последните думи прозвучаха ледено — Дюбоа си беше изградила непоклатимо мнение за самонадеяната любовница на свидетеля.

— Робъртс, тоест ти — продължи тя — участваше в търговски преговори в Тайсънс и Рестън заедно със съдружника си от Москва. Замазахме дупката от куршум в стената, преди да се усетят.

— Това си го спомням.

Не ни нападнаха. Лудият руснак имаше скрито оръжие, което излезе наяве след сериозна консумация на също така умело прикрита водка. Оръжието със заглушител гръмна случайно и не нарани никого благодарение на мен, макар никой да не ме похвали.

— Ще се регистрираме. Ще се обадя след двайсет минути.

— Двайсет. Добре.

След няколко мили намалих, дадох мигач и свих в дългата алея пред «Хилсайд Ин». Бялата колониална сграда с фронтони и хоросанова мазилка се гушеше в средата на пет акра старателно оформена градина — геометрични морави, подрязани дървета, английски цветни лехи, все още пищно цъфнали рози. Макар да се съмнявах, че е в настроение да я оцени, надявах се гледката да разведри Джоан, която очевидно обичаше градинарството. Независимо че не одобрявах сарказма на Мари, аз наистина съм донякъде екскурзовод, понеже е в моя полза подопечните ми да не скучаят и да се чувстват доволни.

«Хилсайд Ин» беше разположен на хълм, но по-скоро в подножието, отколкото на височината, а зад него се ширеха голи поля. Вдясно имаше анемична горичка, но човек трудно би приближил, без да го забележат.

Потеглих по алеята, после свих вдясно и прекосих паркинга към задното крило на мотела, за да избегна големите прозорци на фоайето. Паркирах и наредих на всички да не слизат. Влязох през арката между двете крила със стаи отзад и тръгнах към рецепцията. На паркинга имаше двайсет и две коли. Разполагам със скенер с директна връзка към националната база данни с регистрираните превозни средства. Да сканирам обаче толкова автомобили щеше да ми отнеме много време, а и щях да събудя подозрение. Освен това през всичките години в този бранш не съм видял наемник да паркира пред мотел или защитена къща кола с издайнически табели.

Бръкнах в джоба си и измежду десетината кредитни карти, издадени на различни имена и компании, избрах тази на «Артезиън» на името на Франк Робъртс. «Артезиън» е истинска компания — е, поне е регистрирана — и притежава впечатляващ уебсайт. Решахме ли в действителност да се захванем със софтуерен дизайн, разполагахме с внушителен списък от потенциални клиенти, които ни бяха изпратили имейли. Организацията ми си е подсигурила няколко подобни мними компании и Дюбоа и колегите иМ се забавляват да отпечатват кратка информация за тях, включително биографии на изпълнителни директори, екзотични места за провеждане на конференции и дори рекламни кампании. Пастирите старателно запаметяват данните, за да водят правдоподобни, макар и кратки разговори по съответните теми — компютърен дизайн, авиохидравлика, месни и млечни полуфабрикати и прочее продукти и услуги. Казвали са ми, че моите изложения звучат постно, ако ли не скучно, и обезкуражават любопитството на събеседника. Което, разбира се, е целта.