Джефри Дивър - Пастирът

Трети се налага да мамиш.

Версията, че се нуждая от помощта на Райън Кеслер, за да заловя Хенри Лавинг, беше пълна безсмислица.

Макар и граничеща с истината — действително исках да задържа Лавинг — тя все пак беше само ход, разигран, за да спечеля Райън. Разработих тактиката след срещата с него и на базата на предоставените от Дюбоа подробности за инцидента в закусвалнята, където той се бе проявил като герой. Спасяването на клиентите и последвалата любовна история не ме интересуваха; важното беше как случаят бе повлиял на Райън. Някога деен мъж, сега лишен от възможността да работи на улицата, където се чувства в стихията си, с осакатен крак, принуден да разследва финансови престъпления предимно от бюрото и да обработва счетоводни документи. Трябваше да играя по струната, която ще досегне сърцето му — мъжествената му, каубойска страна.

Затова му отредих на думи ролята на партньор. Понеже никога не бих му позволил да я изпълни, ще си кажете, че стратегията ми е подвеждаща, дори подла. Донякъде е така.

Но: каква е целта, как най-ефективно се постига?

Трябваше да го накарам да повярва, че сам съм безсилен срещу Лавинг. Стори ми се, че съм се издал, но Райън явно се беше хванал на въдицата. Тази техника — да накараш подопечните да ти съдействат, разкривайки желанията и слабостите им — наричахме «стръв и въдица». Научих я от Аби Фалоу. Немислимо е, естествено, да прибягваме до тяхната помощ при залавянето на противника, но разликата между детектив Райън Кеслер, който ме посрещна на прага едва преди час и половина, и мъжът до мен сега беше съществена.

В същия момент усетих, че полицаят се напряга. Погледнах в огледалото за задно виждане. Бежова или бежовата кола беше отново зад нас. Движеше се с почти същата скорост — само три мили в час над ограничението.

Мари забеляза, че се озъртаме назад, вместо да следим пътя.

— Какво има? — попита, възкресила стреснатия си тон, с разширени очи и изопнат гръб.

— Една кола. Струва ми се, че ни следваше преди малко. Изчезна за известно време. Сега се появи пак.

Райън ме изгледа нетърпеливо. Време беше да реша.

Намалих скоростта, за да ни настигне бежовата кола. После се озърнах назад и твърдо наредих:

— Давай! Сега е моментът!

Глава 8

Райън Кеслер примигна.

— В гумите ли да се целя? Или в шофьора?

— Не! Не! — бързо го възпрях. Не говорех на него, а на жената, която срещна погледа ми в огледалото за задно виждане. — Мари, с камерата! Снимай номера!

Апаратът «Канон» на младата жена притежаваше впечатляващ телеобектив. Трябваше ми табелата на колата, която се намираше твърде назад, за да я видя с невъоръжено око.

— О! — Райън се отпусна назад. Изглеждаше разочарован.

Мари занатиска бутоните на камерата, извърна се и снима. Чу се характерното цъкане и бръмчене на рефлексните камери с един обектив. Почудих се дали при дигиталните камери, разпространени повсеместно днес, шумът е просто аудио ефект.

Миг по-късно Мари се взираше в екрана.

— Разчитам я.

— Добре. Изчакай малко.

Обадих се на Фреди и го помолих незабавно да проверят табелата.

Мари ми съобщи буквите и цифрите, а аз ги изрецитирах в телефона.

Райън пак се озърташе назад, стиснал револвера.

Фреди се обади пак след по-малко от шейсет секунди. Смееше се.

— Регистрирана на някой си Джими Чън. Има ресторант в Принс Уилям. Синът му шофира, разнася рекламни брошури за ресторанта. Взех му номера и говорих с хлапето. Каза, че е зад сив седан — нуждаел се от измиване, между другото — и май някой току-що го снимал, което не го зарадвало никак. Менюто им е добро, Корт. Специалитетът е пиле а ла «Генерал Цо». Съществувал ли е наистина такъв генерал?

— Благодаря, Фреди.

Прекъснах връзката и забелязах, че пътниците са впили очи в мен.

— Няма проблем. Доставка на китайска храна.

След секунда Мари се обади:

— Да поръчаме.

Откъм сестра иМ долетя пресеклив смях. Райън сякаш не я чу.

След като автомобилът се оказа безопасен, се поотпуснах и се съсредоточих в ритъма на движението. Обичах да шофирам. Като тийнейджър нямах кола. Но татко — адвокат в застрахователна компания, при това добър — се погрижи да се науча да шофирам сигурно и умело. Осъзнаеш ли, че повечето хора на пътя са идиоти — а заради естеството на работата си той го знаеше от личен опит — и вземеш ли необходимите мерки, пътуването се оказва доста приятен процес.

Той самият караше «Волво» и твърдеше, че е най-сигурната кола за магистрали.