Джефри Дивър - Пастирът

Месестото, невзрачно лице на бизнесмен на средна възраст огледа бързо сцената и не забеляза никаква непосредствена заплаха тук, далеч от склада и от командния пост.

Осъзнах, че за пръв път стоя толкова близо до човека, измъчвал и убил моя наставник. По време на провалилия се опит за задържане в Роуд Айлънд така и не го приближих на повече от стотина крачки. Достатъчно, за да видя как присвива леко очи, натискайки спусъка, миг преди да разбере, че е попаднал в капан и жертвата му всъщност е агент под прикритие зад невидим брониран щит.

Не обелихме нито дума. Възнамеряваше да си поговорим, разбира се, но по-късно и на задната седалка на автомобила му или в друг мрачен, запуснат склад далеч оттук. Сигурно се питаше колко ли ще издържа, преди да издам къде е Райън Кеслер.

Защото Хенри Лавинг знаеше, че ще проговоря. Всеки проговаря рано или късно.

След като оставих на земята радиото и клетъчния телефон, той ми махна припряно да приближа.

Тръгнах напред, приковал очи в неговите, вдигнал ръце до нивото на раменете си, за да покажа, че не го заплашвам. Не можех да отлепя поглед. Не защото очите му изглеждаха зорки и съсредоточени — макар да бяха точно такива — а понеже бяха последното нещо, което Аби Фалоу бе видял, преди да умре. Знаех го, защото куршумът, улучил Аби в челото, беше изстрелян отблизо. Двамата сигурно бяха впили погледи един в друг. Често, преди да заспя, се опитвах да си представя — понякога часове наред — последните мигове на Аби. Той беше издал местонахождението на петимата подопечни, които охраняваше; Лавинг се беше обадил на поръчителя и другият му наемник бе успял да убие трима от тях. Аз обаче чувах всичко по телефона, защото Аби не беше прекъснал връзката. Между момента, когато прошепна адреса на обречения свидетел, и фаталния изстрел изминаха почти трийсет секунди. Какво се бе случило през това време? Какви изражения са пробягвали по лицата им?

Навярно заради това бях толкова обсебен от мисълта да заловя Хенри Лавинг — не само защото бе убил Аби Фалоу, а и защото го беше принудил да прекара последните си мигове в болка и отчаяние.

Вдигнал покорно ръце, се мъчех да отговоря на въпроса, който всеки пастир на мое място би си задал — колко ще издържа аз на мъченията?

Лавинг не си пада по техниката. Обикновено прилага шкурка и спирт по чувствителните места. Не звучи много зле, но е наистина ефикасно.

Този въпрос обаче беше само теоретичен и изникна в съзнанието ми, докато пристъпвах напред.

Защото губещият играч в момента всъщност не бях аз.

А Хенри Лавинг.

Истинската стръв този път не беше складът и възможността Райън Кеслер да е вътре. Истинската стръв бях аз.

Капанът съвсем не беше това, на което приличаше.

И моментът да хлопне беше настъпил.

Присвих очи и вдигнах ръце над раменете си — сигнал за двата екипа агенти на ФБР, които дебнеха наблизо.

Паднах ничком и зърнах за миг стъписването, изписало се по лицето на Лавинг, когато експлозиите започнаха. Бяха оглушителни. Усетих ударната вълна и горещината, докато се търкалях по земята да взема оръжието, радиото и телефона си. Мощните, дистанционно управляеми, зашеметяващи гранати продължаваха да избухват по линията, където преди петнайсет минути бях разпоредил да ги заложат прикриващите ме агенти — екипи Три и Четири. Заръчах им да ги детонират щом вдигна ръце над нивото на раменете си.

Или ако Лавинг ме простреля.

— Действайте! Действайте! — изкрещях от земята, пъхнах слушалката си в ухото и грабнах оръжието си. — Насочи се към канала!

— Екип Две! — чух гласа на Фреди. — Заловете партньора!

Агентите от трети и четвърти екип, които през цялото време стояха укрити на трийсетина крачки от мен, хукнаха след Лавинг. Последвах ги. Тичахме на зигзаг из трънаците и храстите, заобикаляйки изхвърлени гуми, перални и хладилници. Наемникът не ни поглеждаше, заложил на бързината, не се обръщаше да стреля.

Бях преценил, че Лавинг навярно ще разкрие уловката, но ще се досети, че и аз ще присъствам и ще поеме риска да ме похити. За да ме принуди да издам местонахождението на Райън Кеслер.

И накрая да ме убие.

Аз, разбира се, съм Хенри Лавинг в неговия живот.

Реших да разположа агентите край мен, да заровим наоколо експлозива, да наглася микрофона и да се обърна с гръб към посоката, от която смятах, че ще се появи. Така ставах възможно най-видима мишена. Като заподозрения в Затворническата дилема избрах рискования ход. Рационално ирационалния. Разчитах, че Лавинг няма да ме убие веднага, а ще се опита да измъкне информация за местонахождението на Кеслерови. Чудех се дали е пристигнал с онзи катер. Сигурно. Но сега тичаше в обратната посока — към голо поле. Странен избор, понеже не предлагаше никакво укритие. На петдесетина метра обаче забелязах бордюр, отвъд който имаше шосе. Там явно го чакаше кола.