Ан Райс - Полунощ

Леля Вив му помогна за ризата. Той отпи още една бърза глътка кафе. Имаше ужасен вкус, макар че беше добро, беше го сварил лично. Всъщност имаше нужда от една бира. Да не пие бира сега за него беше като да не диша. Но рискът бе твърде голям.

- Какво ще правиш в Ню Орлиънс? - попита жално леля Вив. Малките и? сини очички изглеждаха насълзени, възпалени. Тя изпъна реверите на сакото му със слабите си изкривени ръце. - Наистина ли смяташ, че няма да ти трябва по-дебело палто?

- Лельо Вив, това е Ню Орлиънс през август. - Целуна я по челото. - Не се тревожи за мен - каза той. - Всичко ще е наред.

- Майкъл, не разбирам защо…

- Лельо Вив, ще ти се обадя, щом пристигна, обещавам. А и ти имаш номера на «Пончартрейн», ако поискаш да оставиш съобщение преди това.

Беше поискал същия апартамент, в който тя бе отседнала преди години - когато той бе единайсетгодишно момче и с майка му я посетиха - онзи голям апартамент над Сейнт Чарлз авеню с пианото. Да, те знаеха за кой апартамент говори. Да, можело да го наеме. И да, пианото още си било там.

След това от авиокомпанията потвърдиха - мястото му е в първа класа, до пътеката, в шест сутринта. Няма проблеми. Едно след друго всичко си идваше на мястото.

И то благодарение на доктор Морис и онази мистериозна доктор Мейфеър, която сега идваше насам.

Той се вбеси, когато разбра, че тя е лекар.

- О, значи затова била тази секретност - каза на Морис. - Не безпокоим колеги, така ли? Не даваме домашните им телефони. Знаеш, че това би трябвало да е общодостъпно, че трябва да…

Но Морис бързо го укроти.

- Майкъл, дамата идва да те вземе. Тя знае, че си пиян и че си луд. И все пак ще те отведе в дома си в Тибурон и ще ти позволи да полазиш из яхтата и?.

- Добре - отвърна Майкъл. - Благодарен съм ти.

- Тогава ставай от леглото, вземи душ и се обръсни.

Дадено! И сега нищо вече нямаше да го спре да направи това пътуване. Щом излезеше от къщата на онази жена, щеше да тръгне направо към летището, където ако трябва щеше да дреме на някой пластмасов стол, докато самолетът за Ню Орлиънс не излети.

- Но Майкъл, защо правиш всичко това? - настояваше леля Вив. - Просто не мога да разбера. - Тя като че се рееше на фона на светлината от коридора - дребна женица с провиснала синя копринена рокля, от чиято сива коса бяха останали само кичури. Въпреки спретнатите къдрички и фибите, изглеждаше безплътна като онези стъклени нишки, с които навремето украсяваха коледните елфи - наричаха ги ангелска коса.

- Няма да остана дълго, обещавам - отвърна той нежно, но внезапно го обзе някакво лошо предчувствие. Имаше съвсем отчетливото усещане - някак телепатично разбра - че никога повече няма да живее в тази къща. Не, не можеше да е вярно. Просто алкохолът още кипеше в него и го подлудяваше, както и месеците изолация - това бе напълно достатъчно да подлуди всеки. Той я целуна по меката буза.

- Трябва да събера багажа си - каза той. Отпи още веднъж от кафето. Вече се чувстваше по-добре. Внимателно избърса очилата с рогови рамки, сложи си ги и провери дали е взел резервните в джоба на сакото.

- Аз събрах всичко - каза леля Вив с леко поклащане на главата. Стоеше до него на стълбището, а разкривеният и? пръст сочеше спретнато сгънатите дрехи. - Летните ти костюми, и двата, принадлежности за бръснене. Всичко е там. О, и дъждобрана. Не забравяй дъждобрана, Майкъл. В Ню Орлиънс постоянно вали.

- Ще го взема, лельо Вив, не се притеснявай. - Той затвори куфара и щракна ключалките. Не си направи труда да и? каже, че дъждобранът е съсипан, защото се бе удавил с него. Беше «Бърбъри» и бе предназначен да устои дори в окопите на бойното поле, но не бе устоял на падане в океана. Вълнената вата бе напълно съсипана.

Той прокара гребена през косата си, мразеше тези ръкавици. Не изглеждаше пиян, освен, разбира се, ако не беше твърде пиян, за да го забележи. Погледна към кафето. Изпий го всичкото, идиот такъв. Тази жена ще те заведе в къщата си само за да угоди на един откачен. Най-малкото, което можеш да направиш, е да не се пребиеш на стълбите пред собствената си врата.

- Това звънецът ли беше? - Той взе куфара. Да, беше готов да тръгва.

И тогава отново усети онова предчувствие. Огледа стаята - тапетите на райета, лъскавите дървени мебели, които така търпеливо бе шкурил и боядисвал, малката камина, която сам бе облицовал с испански плочки. Никога вече нямаше да се наслаждава на всичко това. Никога вече нямаше да легне в това месингово легло. Или пък да погледне през завесите от шантунг към далечните светлини-фантоми на центъра.