Ан Райс - Полунощ

- Господин Къри - каза тя с дълбок, дрезгав и абсолютно прелестен глас, - ето че се срещаме отново. - Протегна дясната си ръка за поздрав, когато той тръгна по стълбите към нея. И сякаш начинът, по който го оглеждаше от глава до пети, бе напълно естествен.

- Доктор Мейфеър, благодаря ви, че дойдохте - каза той и стисна ръката и?, но бързо я пусна, засрамен от ръкавиците. - Вие ме възкресявате отново. Вече умирах в онази стая горе.

- Зная - каза тя. - И носите този куфар, защото възнамерявате да се влюбите и да заживеете с мен?

Той се засмя. Дрезгавостта на гласа и? бе черта, която обожаваше в жените, но бе твърде рядко срещана и винаги му действаше магически. А не беше запомнил този малък аспект от времето в лодката.

- О, не, съжалявам, доктор Мейфеър - каза той. - Исках да кажа… след това отивам на летището. Трябва да хвана полета в шест сутринта за Ню Орлиънс. Налага се. Мислех да хвана такси оттам, където отиваме де, защото ако се върна тук…

И ето отново; вече няма да живея в тази къща. Той вдигна очи към високите прозорци, към натруфените, така грижливо реставрирани, орнаменти. Тази тясна, жалка сграда, с прозорци, пълни с мътния блясък на безцветната нощ, вече не му изглеждаше като негова къща.

За момент се почувства странно, сякаш губеше нишката.

- Съжалявам - прошепна той. Беше изгубил нишката. Можеше да се закълне, че точно сега е в Ню Орлиънс. Беше замаян. Беше насред нещо, чувстваше някакво страхотно, прекрасно напрежение. Сега тук бе останала само влагата, само надвисналото небе, силното убеждение, че годините на очакване са свършили, че онова, за което се е подготвял, е на път да започне.

Той осъзна, че гледа доктор Мейфеър. Тя беше висока почти колкото него и го гледаше по някакъв напълно неегоистичен начин. Гледаше го така, сякаш му се радваше, сякаш го намираше за хубав или интересен, може би дори и двете. Той се усмихна, защото също му харесваше да я гледа и беше доволен, страшно доволен, че бе дръзнал да се свърже с нея, че тя бе дошла.

Тя го хвана за ръката.

- Хайде, господин Къри. - Обърна се и хвърли продължителен и донякъде суров поглед на англичанина, а после задърпа Майкъл след себе си към вратата на тъмнозелен ягуар седан. Отключи колата, взе куфара от него, преди той да успее да се възпротиви, и го хвърли на задната седалка.

- Качвай се - каза тя. После затвори вратата.

Светлокафява кожа. Красиво старомодно дървено табло.

Той се озърна през рамо. Англичанинът още ги гледаше.

- Това е странно - каза Майкъл.

Тя бе пъхнала ключа в стартера още преди да затвори вратата си.

- Кое е странно? Познаваш ли го?

- Не, но мисля, че е тук, за да се види с мен… Мисля, че е англичанин… но дори не помръдна, когато излязох.

Това я стресна. Изглеждаше объркана, но не и? попречи да изкара колата от мястото за паркиране и да направи един почти невъзможен U-образен завой, преди да мине покрай англичанина и да му хвърли още един остър поглед.

Майкъл отново усети как страстта се надига у него. Тя шофираше с някаква привична енергичност. Харесваше му да гледа дългите и? ръце на лоста за скоростите и кожения волан. Якето я обгръщаше плътно, а дългият рус бретон падаше над дясното и? око.

- Мога да се закълна, че съм виждала този мъж и преди - каза тя под нос.

Той се засмя, не на думите и?, а на начина, по който взе на скорост десния завой и полетя надолу по улица «Кастро» през мъглата.

Чувстваше се като на слалом. Закопча предпазния колан, защото бе на път да излети през предното стъкло, и тогава, докато тя профучаваше покрай първия знак стоп, той усети, че му призлява.

- Сигурен ли сте, че искате да идете в Ню Орлиънс, господин Къри? - попита тя. - Като че ли не сте в състояние да пътувате. Кога ви е самолетът?

- Трябва да отида в Ню Орлиънс - отвърна той. - Трябва да си ида у дома. Съжалявам, знам, че ви изглежда нелепо. Но нали разбирате, това е едно от онези усещания, които просто ни връхлитат. Като обсебеност. Мислех, че всичко е свързано с ръцете ми, но не е така. Чухте ли за ръцете ми, доктор Мейфеър? Направо съм съсипан, напълно съсипан. Вижте, искам да направите нещо за мен. Ей там има магазин за алкохол, вляво, малко след Осемнайсета улица, бихте ли спрели?

- Господин Къри…

- Доктор Мейфеър, на път съм да оповръщам прекрасната ви кола.

Тя спря пред магазина за алкохол. Улица «Кастро», изпълнена с обичайната петъчна вечерна тълпа, изглеждаше доста приветлива с множеството осветени врати на баровете, очакващи клиенти.