Ан Райс - Полунощ

- Лошо ви е, така ли? - попита тя. Сложи ръка на рамото му, тежко и безмълвно. Дали чувстваше първичната вълна на чувственост, която премина през него? - Ако се напиете, няма да ви пуснат в самолета.

- От високите кутии - рече той. - «Милърс». По шест в опаковка. Ще я разредя. Моля ви.

- И очаквате да ида и да ви купя тази отрова? - Тя се засмя, но не злобно. Дълбокият и? глас беше като кадифе. Очите и? бяха големи и перфектно сиви под неоновите светлини, като вода.

Но той щеше да умре.

- Не, разбира се, няма вие да ходите. Аз ще ида. Не знам какво ми стана. - Погледна кожените ръкавици. - Криех се от хората и леля Вив правеше всичко вместо мен. Съжалявам.

- «Милърс», шест кутии - каза тя и отвори вратата.

- По-добре дванайсет.

- Дванайсет?

- Доктор Мейфеър, още е едва единайсет и половина, самолетът няма да тръгне преди шест. - Той зарови из джоба си за щипката с парите.

Тя му махна да се откаже и пресече улицата, заобиколи грациозно едно такси и потъна в магазина.

Господи, как посмях да искам от нея подобно нещо, помисли той, напълно съсипан. Ужасно начало, но не съвсем. Тя беше много мила с него, все още не беше провалил всичко. Вече усещаше вкуса на бирата. И стомахът му нямаше да приеме нищо друго.

Тътенът на музиката от близките барове изведнъж му се стори оглушителен, цветовете на улицата - твърде ярки. Младите минувачи сякаш минаваха твърде близо до колата. Е, така е след три месеца и половина изолация, помисли си. Приличаш на затворник, пуснат на свобода.

Та той дори не знаеше каква дата е днес, освен че е петък, защото самолетът му беше в събота, в шест сутринта. Зачуди се дали може да запали в колата.

Още щом тя остави торбата в скута му, той я отвори.

- Това е за акт за петдесет долара, господин Къри - рече тя и я издърпа от ръцете му. - Отворена бира в кола.

- Е, ако ви глобят, аз ще платя. - Сигурно бе изпил половината бира на една глътка. И за миг се почувства по-добре.

Тя пресече широкото кръстовище с шест платна на Маркет, като направи забранен ляв завой по Седемнайсета и потегли по хълма.

- Бирата притъпява нещата, нали? - попита тя.

- Не, не притъпява нищо - отвърна и?. - То ме връхлита отвсякъде.

- И от мен ли?

- Не. Но аз искам да съм с вас. - Отпи още една глътка и изпъна ръка, за да не се полее, когато тя зави надолу по хълма и се насочи към Хейът. - Не ми е присъщо да се оплаквам, доктор Мейфеър. Просто от онзи инцидент насам живея без никаква защита. Не мога да се концентрирам. Не мога дори да чета или спя.

- Разбирам. Щом стигнем у дома, можете да се качите на яхтата и да правите каквото желаете. Но наистина бих се радвала, ако ми позволите да ви приготвя нещо за ядене.

- Няма да ми помогне, доктор Мейфеър. Може ли да ви попитам нещо? Колко мъртъв бях, когато ме извадихте от морето?

- Напълно клинично мъртъв, господин Къри. Не се забелязваха никакви признаци на живот. Без интервенция, скоро щеше да настъпи необратима биологична смърт. Значи не сте получили писмото ми?

- Вие сте ми писали?

- Трябваше да дойда в болницата - каза тя.

Кара като на рали, помисли си Майкъл, играе си с предавките, докато моторът не закрещи, и чак тогава ги сменя.

- Но аз не съм ви казал нищо, така ми каза доктор Морис…

- Казахте едно име, някаква дума, нещо такова, просто го промърморихте. Не можах да различа сричките. Но чух звука «Л».

- Л… - Тишина погълна останалите и? думи. Той пропадаше. Осъзнаваше, че е в колата, че тя му говори, че прекосяват Линкълн авеню и навлизат в Голдън Гейт Парк към Парк Президио Драйв, но все пак не беше наистина там. Беше на ръба на онова сънно пространство, където думата, започваща с «Л», означаваше нещо съдбоносно, нещо изключително сложно и познато. Тълпа същества го заобикаляше, притискаха се към него, искаха да говорят. Порталът…

Той разтърси глава. Концентрира се, но видението вече изчезваше. Почувства паника.

Когато тя удари спирачките на светофара на Гиъри стрийт, той полетя назад към кожената облегалка.

- Нали не ровите в човешките мозъци така, както карате кола? - попита Майкъл. Лицето му гореше.

- Всъщност така правя - отвърна тя, но този път потегли малко по-бавно.

- Съжалявам - каза той отново. - Май съм пълен с извинения. От онзи ден постоянно се извинявам на хората. Шофирате си много добре. Проблемът е в мен. Свикнал съм да… бъда обикновен, допреди инцидента. Искам да кажа, че бях просто един от онези щастливи хора, нали се сещате…

Дали бе кимнала?

Изглеждаше разсеяна, потънала в мислите си. Намали скоростта, щом стигнаха до високия мост. Мъглата се стелеше тежко над него и трафикът като че изчезваше в нея.