Ан Райс - Полунощ

Усещаше задушаваща мъка, сякаш скърбеше за някого. Всъщност това беше същата тъга, която бе изпитал за скъпите си покойници.

Леля Вив бързаше по коридора, глезените и? бяха болезнено подути, ръцете и? блуждаеха. Стигна до интеркома и бързо вдигна слушалката.

- Какво обичате?

- Аз съм доктор Роуан Мейфеър. Идвам при Майкъл Къри.

Боже, случи се. Той отново се надигаше от мъртвите.

- Идвам веднага - каза Майкъл. - Не слизай чак до долу с мен, лельо Вив. - Отново я целуна. Само да можеше да се отърси от това лошо предчувствие. Какво щеше да стане с нея, ако му се случеше нещо? - Ще се върна скоро, обещавам ти. - И импулсивно я притисна плътно към себе си.

После затича по стълбите, като си подсвиркваше леко. Беше прекрасно да се движи, да отива някъде. За малко да отвори вратата, без да провери за репортери, но спря и надникна през малкия кръгъл фасетъчен кристал в средата на правоъгълника от боядисано стъкло.

В подножието на стълбите стоеше висока жена, изящна като газела. Беше в профил, сякаш гледаше надолу към улицата. Имаше дълги крака, обути в сини джинси, вълниста руса коса, като на средновековен паж, която докосваше нежно бузата и?.

Изглеждаше млада и свежа и съвършено прелъстителна в това прилепнало вталено моряшко яке, а яката на плетения и? пуловер бе навита на врата.

Не беше нужно някой да му казва, че това е доктор Мейфеър. Почувства внезапно затопляне в слабините, което премина през цялото му тяло, и лицето му пламна. Щеше да я сметне за привлекателна и интересна, където и когато и да я бе срещнал. Но да знае, че тя е онази, която го беше спасила. Беше благодарен, че тя не гледа към вратата, и няма да види сянката му през стъклото.

Това е жената, която ме върна обратно, помисли си той. Почти буквално. Беше смътно развълнуван от топлината, която се трупаше в него, от примитивното чувство на подчинение, което се смесваше с почти бруталното желание да докосне, да разбере, вероятно да притежава. Много пъти му бяха обяснявали как точно е бил спасен - дишане уста в уста, редувано със сърдечен масаж. Сега си представи ръцете и? на гърдите си, устата и? прилепена до неговата. Внезапно му се стори брутално, че след подобна интимност двамата са били разделени за толкова дълго. Отново почувства възмущение. Но това вече нямаше значение.

Дори в профил той разпозна лицето, което помнеше - лице с изопната кожа и деликатна красота, с дълбоко поставени, почти светещи зелени очи. Колко привлекателна беше позата и?, някак искрено небрежна и откровено мъжка - начина, по който се бе облегнала на перилата, с един крак на най-долното стъпало.

Усещането за безпомощност в него странно нарастваше и се изостряше, но също толкова силен ставаше и неизбежният инстинкт за завладяване. Нямаше време да го анализира, а и честно казано, не искаше. Знаеше само, че внезапно се е почувствал щастлив, за първи път след инцидента.

Пронизващият морски вятър се върна при него, светлини лумнаха в лицето му. Хората от бреговата охрана слизаха по стълбата като ангели от мъглив рай. Не, не им позволявай да ме отведат! И нейният глас: «Ще се оправиш».

Да, излез. Говори с нея. Това е шансът ти. И колко прекрасно е това физическо привличане, предизвикано единствено от присъствието и?. Сякаш някаква невидима ръка бе разкопчала панталоните му.

Той бързо огледа улицата. Нямаше никого, освен един мъж пред входа на една от къщите - всъщност именно в него доктор Мейфеър се взираше така упорито. Със сигурност не беше репортер, не и такъв белокос възрастен мъж с костюм от туид, стиснал чадъра си като бастунче.

И все пак беше странен начинът, по който тя продължаваше да се взира в него, както и начинът, по който той отвръщаше на погледа и?. И двамата бяха почти неподвижни, сякаш това беше нормално, макар че, разбира се, не беше.

Майкъл си спомни нещо, което леля Вив бе казала преди часове, нещо за англичанин, който дошъл чак от Лондон да го види. А този мъж със сигурност изглеждаше като англичанин, англичанин без късмет, предприел дълго пътуване без успех.

Майкъл завъртя дръжката. Англичанинът не понечи да тръгне към него, вместо това се взря в Майкъл така настойчиво, както досега се бе взирал в доктор Мейфеър. Майкъл излезе и затвори вратата.

И напълно забрави за англичанина, защото доктор Мейфеър се обърна и лицето и? се озари от красива усмивка. Като в проблясък, той разпозна красиво извитите пепеляворуси вежди и тъмните гъсти мигли, които караха очите и? да изглеждат още по-искрящо сиви.