Ан Райс - Полунощ

Докато чакаше, Рита Мей усети, че сърцето и? бие силно.

- Аарън Лайтнър на телефона. Да, мисис Лониган. Моля, хванете такси дотук, аз ще платя сметката. Ще ви чакам.

Това я изнерви толкова, че тя почти заекваше по телефона. Когато хукна от къщата, си забрави нещата и трябваше да се връща. Но беше доволна, че отива! Дори и Джери да разбереше, щеше да се оправи с него.

Англичанинът я заведе в бар «Дезир Ойстър» - красиво място с вентилатори на тавана, огромни огледала и врати, отворени към Бърбън стрийт. Рита го намери за екзотично, какъвто бе и целият Френски квартал. Бе идвала много рядко тук.

Седнаха до мраморна маса и тя си поръча чаша бяло вино, защото и англичанинът поиска същото. Той изглеждаше перфектно. При мъж като този възрастта нямаше значение, бе по-хубав от младите мъже. Близостта до него я изнервяше. Както и начинът, по който се взираше в нея - почувства се като гимназистка.

- Е, говорете, мисис Лониган - каза той. - Слушам ви.

Тя се опита да говори спокойно, но щом започна, думите просто се изляха от нея. Скоро вече плачеше и той вероятно не можеше да разбере и дума от казаното. Даде му късчето от старата и изпомачкана визитна картичка. Каза му за обявите, които бе пуснала, и как бе обяснила на Деидре, че не може да го намери.

Тогава дойде трудната част.

- Онова момиче от Калифорния не знае някои неща. За имота например. Адвокатите може да и? кажат за него, но за проклятието, господин Лайтнър? Доверявам ви се напълно, казвам ви неща, които съпругът ми не иска да споделям с никого. Но щом Деидре ви се е доверила тогава, това е достатъчно за мен. Казвам ви, че бижутата и къщата са прокълнати.

Накрая му разказа всичко. Дори и онова, което Джери и? бе казал. Предаде му и думите на Ред. Каза му всичко, всичко, което успя да си спомни.

А най-смешното беше, че той не бе нито изненадан, нито шокиран. Отново и отново я успокояваше, че ще стори всичко по силите си да предаде тази информация на момичето в Калифорния.

Когато всичко бе казано и тя седеше там и си бършеше носа, а чашата бяло вино пред нея стоеше недокосната, мъжът я попита дали иска да задържи картичката му, дали ще му се обади, ако нещо се «промени» при Деидре. Ако не успее да се свърже с него, да остави съобщение. Хората, които отговаряли на телефона, щели да разберат. Тя трябвало да каже само, че става дума за Деидре Мейфеър.

Рита Мей извади молитвеника от чантичката си.

- Кажете ми отново номерата - каза тя и написа в молитвеника: «Във връзка с Деидре Мейфеър».

Чак след като свърши, се сети да попита:

- Но, господин Лайтнър, кажете ми, как разбрахте за Деидре Мейфеър?

- Това е дълга история, мисис Лониган - отвърна той. - Може да се каже, че наблюдавам това семейство от години. Имам две картини от бащата на Деидре, Шон Лейси. Една от тях е на Анта. Той е онзи, който е бил убит на магистралата за Ню Йорк, преди Деидре да се роди.

- Убит на магистралата? Не знаех.

- Съмнявам се, че някой тук го знае - каза той. - Голям художник. Направил е красив портрет на Анта с прочутата смарагдова огърлица. Сдобих се с него чрез един прекупвач от Ню Йорк няколко години след като и двамата бяха вече мъртви. По онова време Деидре вероятно е била на десет години. Срещнах я чак когато отиде в колежа.

- Странно е, че бащата на Деидре е умрял на магистрала - каза Рита. - Точно това се случи и с приятеля на Деидре, онзи, за когото тя щеше да се жени. Знаехте ли това? Че излетял в реката с колата си, докато пътувал към Ню Орлиънс?

Стори и? се, че вижда известна промяна в изражението на англичанина, но не беше сигурна. Като че ли очите му се присвиха за секунда.

- Да, зная - каза той. Като че ли мислеше за нещо, което не искаше да сподели. После отново заговори: - Мисис Лониган, ще ми обещаете ли нещо?

- Какво е то, господин Лайтнър?

- Ако се случи нещо, нещо напълно неочаквано, и дъщерята от Калифорния си дойде у дома, моля, не се опитвайте да говорите с нея. Вместо това ми се обадете. Обадете ми се по всяко време на деня и нощта, и ви обещавам, че ще бъда тук с първия полет от Лондон.

- Искате да кажете, че не бива да и? казвам тези неща лично, така ли?

- Да - отвърна той. Изглеждаше напълно сериозен, докосна ръката и? за първи път, и то по много джентълменски и напълно приличен начин. - Не отивайте отново в онази къща, особено ако дъщерята е там. Обещавам ви, че ако не мога да дойда лично, ще изпратя някой друг, някой, който да изпълни онова, което желаем, някой достатъчно запознат с цялата история.