Ан Райс - Полунощ

- О, това ще е голямо облекчение за мен - каза Рита. Тя със сигурност не искаше да говори с онова момиче, с онази непозната, и да се опитва да и? разказва всички тези неща. Но внезапно цялата тази история започна да я обърква. За първи път се зачуди кой беше този приятен мъж? Дали не бе сбъркала, като му се довери?

- Можете да ми се доверите, мисис Лониган - каза той, сякаш знаеше какво си мисли. - Моля, бъдете сигурна в това. Аз се срещнах с дъщерята на Деидре и знам, че тя е доста мълчалива - дори мога да кажа - неприветлива личност. Не е лесна за разговори, ако разбирате какво искам да кажа. Но мисля, че мога да и? обясня нещата.

Е, това напълно обясняваше всичко.

- Разбирам, господин Лайтнър.

Той я гледаше. Може би знаеше колко е объркана, колко странен и? изглежда целият този следобед, този разговор за проклятия и неща от този род, за мъртви хора и за странна стара огърлица.

- Да, те са много странни - рече той.

Рита се засмя.

- Сякаш ми четете мислите.

- Не се тревожете повече - каза той. - Ще се погрижа Роуан Мейфеър да узнае, че майка и? е не искала да се отказва от нея; ще узнае всичко, което искате да и? кажете. Дължа го на Деидре, не мислите ли? Ще ми се да съм бил тук, когато е имала нужда от мен.

Е, за Рита това беше повече от достатъчно.

Всяка неделя след това, в църквата, Рита отгръщаше молитвеника си на гърба и поглеждаше телефонния номер на мъжа от Лондон. И пак прочиташе онези думи: «Във връзка с Деидре Мейфеър». После казваше молитва за Деидре и не изглеждаше нередно, че това е молитва за мъртвите, изглеждаше съвсем на място.

- Нека вечната светлина грее над нея, Господи, и нека тя почива в мир. Амин.

Бяха минали повече от дванайсет години, откакто Деидре зае мястото си на верандата, повече от година след идването на англичанина - и те вече говореха да я изпратят отново в болница. Тя беше собственик на къщата, която се рушеше в онази тъжна, обрасла с бурени градина, а те смятаха да я изпратят в лудница.

Може би Рита трябваше да се обади на мъжа. Може би трябваше да му каже. Просто не знаеше.

- Най-добре ще е да я изпратят в клиника - каза Джери - преди госпожица Карл да е остаряла твърде много, за да вземе решение. Истината е, скъпа, мразя да го казвам - но Деидре се влошава много бързо. Казват, че умира.

Умира.

Тя изчака Джери да отиде на работа. После се обади. Знаеше, че това ще се отрази на сметката и вероятно накрая щеше да разкаже всичко на Джери. Но това нямаше значение. В момента беше важно само операторът да разбере, че тя иска да се обади на номер отвъд океана.

На обаждането отговори мила жена и наистина прие разговора за тяхна сметка, както бе обещал англичанинът. Отначало Рита не разбра всичко, което жената каза - говореше твърде бързо - но после стана ясно, че господин Лайтнър е в Щатите. Бил в Сан Франциско. Жената щеше да му се обади веднага в хотел «Свети Франциск» в Сан Франциско. Рита бе обляна в сълзи, когато затвори слушалката.

Същата нощ тя сънува Деидре, но не можеше да си спомни нищо, когато се събуди, освен че беше за Деидре и беше здрач, и вятърът виеше в дърветата зад «Света Роза от Лима». Когато отвори очи, тя мислеше за вятър, който вие в дърветата. Чу думите на Джери, който разказваше как е било, когато са отнасяли тялото на Анта. Помнеше ужасната буря сред дърветата през онзи ужасен ден, когато тя се сдърпа с госпожица Карл за малката картичка с името «Таламаска». Вятър в дърветата в градината зад «Света Роза от Лима».

Рита стана и отиде на утринната служба. Влезе в параклиса на Благословената Дева и запали свещ. Моля те, нека господин Лайтнър дойде, молеше се тя. Моля те, накарай го да говори с дъщерята на Деидре.

И докато се молеше, осъзна, че не наследството я тревожи, нито пък проклятието над онази красива смарагдова огърлица. Защото Рита не вярваше, че госпожица Карл ще си позволи да наруши закона, колкото и да беше зла, а защото Рита не вярваше, че проклятия наистина съществуват.

Онова, в което вярваше, беше любовта, която таеше в сърцето си към Деидре Мейфеър.

И вярваше, че едно дете има право да знае, че майка му е била най-сладкото, най-милото същество на земята, момиче, което всички са обичали - красиво момиче през есента на петдесет и седма, което един красив, елегантен мъж сред потъналата в здрача градина наричаше: Любима моя.

Шест

Той остана под душа цели десет минути, но все още беше мъртвопиян. Поряза се два пъти с бръснача. Нищо сериозно, само ясен признак, че ще трябва да играе много внимателно с жената, която щеше да дойде, с онази лекарка, с онази мистериозна непозната, която го бе извадила от морето.