Ан Райс - Полунощ

- Питаше се дали ще си легна с теб. Отговорът е «да».

Той я настигна и минаха през портата. Широка бетонна пътека водеше към черна тикова двойна врата.

- Боже, чудя се защо изобщо си правим труда да говорим - каза Майкъл. Взе куфара си от нея, когато тя зарови, за да търси ключовете си.

Отново изглеждаше леко объркана. Направи му знак да влезе в къщата. Той дори не усети кога взе торбата с бирите от ръцете му.

Къщата определено бе по-красива от очакваното. Бе реставрирал безброй стари къщи. Но подобна къща, обзаведена с толкова вкус за модерното, бе нещо абсолютно непознато за него.

Първо видя огромния дъсчен под, който преливаше от дневната към хола и към стаята за игри, без никакво прекъсване. Стъклени стени се отваряха към широк дървен кей от юг, от запад и от север, дълбока веранда без покрив се озаряваше отгоре от приглушената светлина на прожектор. Отвъд залива беше напълно черен и невидим. Дребните примигващи светлинки на Сосалито на запад бяха деликатни и интимни в сравнение с далечната разкошна южна гледка на претъпкания и ярко оцветен хоризонт на Сан Франциско.

Сега мъглата се бе превърнала в тънка ивица на фона на разкошната нощ и изтъняваше все повече, изчезваше направо пред очите му.

Можеше да гледа това вечно, но къщата го порази не по-малко. Като въздъхна дълбоко, той прокара ръка по стената и се възхити на същата прекрасна инкрустация по високия таван отвъд тежките греди, които се издигаха стръмно към центъра. Всичко беше от дърво, красиво обработено дърво, идеално лакирано и консервирано. Дървени рамки на огромните стъклени врати. Дървени мебели, с неясни проблясъци на стъкло или кожа, краката на масите и столовете се отразяваха в блестящия под.

В източния ъгъл на къщата беше кухнята, която бе видял - голяма ниша с шкафове и плотове от тъмно дърво, където лъскави медни съдове висяха от високи куки. Кухнята бе едновременно красива и функционална. От другите стаи я разделяше само дълбокото каменно огнище с висока и широка пещ, върху която можеше да се седне.

- Не мислех, че ще ти хареса - каза тя.

- О, прекрасно е - въздъхна той. - Направено е като в кораб. Никога не съм виждал така майсторски направена модерна къща.

- Усещаш ли, че се движи. Построена е така, че се движи с водата.

Той закрачи бавно по дебелия килим в дневната. И чак тогава видя извитата метална стълба зад огнището. Мека кехлибарена светлина падаше от отворената врата на върха и?.

Майкъл веднага се сети за спални, за стаи, отворени като тези, как лежи с нея в тъмното под сиянието на светлините на града. И лицето му отново пламна.

Погледна я. Дали бе доловила мисълта му както преди? За бога, всяка жена щеше да я долови.

Тя стоеше насред кухнята пред отворения хладилник, и тогава за първи път, на чистата бяла светлина, той видя лицето и?. Кожата и? бе почти по азиатски гладка, само дето беше твърде руса за азиатка. Беше така изпъната, че на бузите и? се появиха трапчинки, когато му се усмихна.

Пристъпи към нея, отново усещаше болезнено силно присъствието и?, начина, по който светлината озаряваше ръцете и?, прекрасното движение на косата и?. Когато жените оформят косите си така - бухнали и къси, колкото едва да докоснат якичката - когато ги развеят, те стават жизненоважна част от всеки техен жест, помисли той. Мислиш за тях и се сещаш за красивите им коси.

Но когато тя затвори вратата на хладилника и бялата светлина изгасна, той осъзна, че през северната стъклена стена на къщата, далече вляво от него и много близо до предната врата, се вижда закотвена огромна бяла яхта. Слабият прожектор осветяваше грамадния и? нос, множеството илюминатори и тъмните прозорци на кокпита.

Изглеждаше чудовищно голяма и едновременно с това някак невъзможна - приличаше на изхвърлен на брега кит - гротескно близо до меките мебели и пръснатите килимчета, които го заобикаляха. Нещо подобно на паника се надигна в гърдите му. Странен страх, сякаш бе разбрал, че ужасът от нощта на спасяването му е част от онова, което бе забравил.

Нямаше какво да направи, освен да отиде там. Нямаше какво да направи, освен да докосне палубата. Усети, че вече крачи към стъклените врати; после спря объркан и загледа как тя дърпа резето и плъзга тежката стъклена врата.

Облъхна го студен солен порив. Чуваше проскърцването на огромната лодка и слабата лунна светлина на прожектора му се стори някак печална, определено неприятна. Издръжлив кораб, така бяха казали. Той не можеше да повярва на очите си. Та откривателите бяха прекосявали океани с много по-малки съдове от този. И яхтата отново му се стори гротескна, плашещо огромна.