Ан Райс - Полунощ

- Казвам се Аарън Лайтнър - каза мъжът и пъхна малка бяла картичка в ръката и?. - Ако някога пожелаете да научите нещо за семейство Мейфеър от Ню Орлиънс, тогава, моля ви, свържете се с мен. Може да ме намерите в Лондон. Обадете се за моя сметка. Ще бъда щастлив да ви разкажа каквото зная за тях. Историята си я бива.

Тези думи бяха смразяващи, толкова неволно болезнени за нейната самота, толкова неочаквани на този странен пуст хълм. Дали бе изглеждала безпомощна, докато стоеше там, без да може да отговори, без да може дори да кимне? Надяваше се да е така. Не искаше да си мисли, че е изглеждала студена и груба.

Но просто не можеше да започне да му обяснява, че е осиновена, отведена от Ню Орлиънс в деня на раждането си. Невъзможно бе да му каже, че е обещала никога да не се връща там, никога да не търси и най-беглата информация за жената, която я е родила. Та тя дори не знаеше името на майка си. И тогава се зачуди дали той го знае. Може би знаеше коя от жените Мейфеър е забременяла, без да е минала под венчило, и е позволила детето и? да бъде отведено надалече?

Най-добре бе, разбира се, да не казва нищо, за да не може той да отнесе обратно някакви клюки. В края на краищата може би истинската и? майка се бе омъжила и имаше седем деца. И приказките сега само щяха да и? навредят. Отделена от километрите и годините, Роуан не изпитваше никаква неприязън към това безлико, безименно същество, само меланхоличен, безнадежден копнеж. Не, нямаше да каже и думичка.

Той я гледа известно време, без изобщо да се смути от безизразното и? лице и неизменното и? мълчание. Когато тя му върна картичката, я подържа колебливо, сякаш се надяваше, че ще я вземе отново.

- Искаше ми се да поговоря с вас - продължи той. - Искаше ми се да разбера какъв е бил животът на присадената, толкова далече от родната почва. - Поколеба се, после добави: - Познавах майка ви преди много години…

И млъкна, когато усети ефекта от думите си. Може би тяхната очевидна неуместност го притесни. Роуан не знаеше. Моментът нямаше да е толкова мъчителен, ако той просто я беше ударил. И все пак не се извърна. Просто остана неподвижна, с ръце в джобовете на якето. Познавал майка ми?

Колко ужасно беше това. Този мъж с приятни сини очи се отнасяше към нея с голямо търпение, а тя се бе обгърнала в мълчание, както винаги. Защото истината беше, че не можеше да се принуди да заговори.

- Наистина бих искал да се присъедините към мен за обяд, или само за питие, ако нямате време за друго. Никак не съм страшен, нали виждате. Историята е много дълга…

И онова особено сетиво и? каза, че той говори истината!

За малко да приеме поканата - да поговори за себе си и да го пита за тях. Все пак не тя го бе потърсила. Той бе дошъл при нея с предложения да и? даде информация. И тогава, в този момент, бе дошъл импулсът да му разкрие всичко, дори историята за странната си сила, сякаш я бе помолил да го стори, без думи, активирайки нещо в нейния ум така, че то да отвори и най-тайните си кътчета. Защото той наистина искаше да разбере много неща за нея! И този интерес, така личен, от страна на човек, напълно лишен от всякаква злонамереност, я сгря като огън насред зима.

Модели, свидетели, всичките и? отблъснати надалече мисли за тези неща внезапно проблеснаха и поискаха да се освободят.

«Убила съм трима души през живота си. Мога да убивам от гняв. Зная, че мога. Ето това се случи с присадената, както ме нарече. Има ли някакво място в семейната история за подобно нещо?»

Дали не бе трепнал леко, докато се взираше в нея? Или това бяха просто косите лъчи на слънцето в очите му?

Дали това не можеше да стане. Стояха пред гроба на жената, на която тя бе дала обещание. «Не, никога няма да се върна в Ню Орлиънс. Никога няма да се опитвам да разбера.» Жената, която се бе грижила за нея, беше я обичала и вероятно и? бе дала повече, отколкото истинската и? майка би могла да и? даде. Атмосферата на болничната стая я връхлетя отново, тихите, почти нечовешки викове от болка. «Обещай ми, Роуан, дори да ти пишат. Никога… никога.»

«Ти си моята майка, Ели, единствената ми майка. Как бих могла да искам повече?»

В онази последни седмици на агония тя се бе страхувала най-много от странната си сила, защото какво щеше да стане, ако обърнеше гнева и мъката си към немощното тяло на Ели и сложеше край на това нелепо, безсмислено мъчение веднъж завинаги? Можех да те убия, Ели, можех да те освободя. Зная, че можех. Усещах го в себе си, как чака да бъде подложено на този тест.