Ан Райс - Полунощ

Разхождаха се из прашния манастирски двор до параклиса. Надничаха през дървените порти към градината на монахините. «Тайно място», казваше Деидре, «пълно с най-прекрасните цветя».

- Дори не искам да си ходя у дома - обясняваше тя. - Тук цари такъв покой.

Покой! Сама през нощта, Рита плачеше ли, плачеше. Дочуваше музиката от джубокса в бар «Негро» от другата страна на улицата, която проникваше през тухлените стени чак до тавана на четвъртия етаж. Понякога, когато мислеше, че всички спят, тя ставаше, излизаше на балкона с металните перила и гледаше светлините на Канал стрийт. Цялата улица сияеше в червено. Целият Ню Орлиънс се забавляваше там навън, а Рита бе заключена тук, където зад завесата във всеки край на помещението спеше по една монахиня. Какво щеше да прави, ако нямаше Деидре?

Деидре бе по-различна от всички, които Рита познаваше. Тя имаше такива красиви неща - дълги бели памучни нощници, поръбени с дантела.

В такава бе облечена и сега, трийсет и четири години по-късно, докато седеше на страничната, заслонена с мрежа веранда на онази къща, като «безмозъчен идиот в кома».

Тя бе показала на Рита смарагдовата огърлица, която носеше и сега над бялата нощница. Прочутата смарагдова огърлица на Мейфеър, макар че Рита не бе чувала за нея дотогава. Разбира се, Деидре не я носеше в училище. В «Света Роза» не можеше да носиш бижута. А и никой не би сложил голяма старомодна огърлица като тази, освен на бала на Марди Грас може би.

Сега огърлицата изглеждаше ужасно върху бялата нощница на Деидре. Просто нелепо - огромно бижу на врата на инвалид, втренчен през мрежите на верандата. Но кой знае? Може би Деидре някак осъзнаваше, че тя е там, може би Деидре я обичаше.

Тя позволи на Рита да я докосне, когато седяха на леглото в «Света Роза». Наоколо нямаше монахини, които да им кажат да не мачкат кувертюрата.

Рита бе повъртяла смарагдовия медальон в ръце. Бе толкова тежък, обкован със злато. На обратната страна май бе гравирано нещо. Рита различи голяма буква «Л». Стори и? се нещо като име.

- О, не, не го чети - каза Деидре. - То е тайна! - За миг изглеждаше изплашена, бузите и? поруменяха и очите и? се навлажниха. После взе ръката на Рита и я стисна. Не можеше да се ядосаш на Деидре.

- Истински ли е? - попита Рита. Сигурно струваше цяло състояние.

- О, да - каза тя. - Донесен е от Европа преди много, много години. Бил е на пра-пра-пра-пра-пра-прабаба ми.

И двете се засмяха на многобройните «пра».

Деидре каза всичко това някак съвсем невинно. Никога не се хвалеше. Не, съвсем не. Тя никога не нараняваше нечии чувства. Всички я обичаха.

- Майка ми ми го остави - обясни Деидре. - А един ден аз ще го оставя на дъщеря си, ако… ако някога имам дъщеря. - По лицето и? се изписа тревога. Рита я прегърна. Просто искаше да я защити. Деидре събуждаше това чувство у всички.

Тя и? каза, че не познава майка си.

- Умряла е, когато съм била бебе. Казват, че е паднала от прозореца на горния етаж. Нейната майка също умряла, когато тя е била млада, но никога не говорят за нея. Не мисля, че сме като другите хора.

Рита бе изумена. Никой не говореше такива неща.

- Какво искаш да кажеш, Диди? - попита тя.

- О, не зная - отвърна Деидре. - Просто усещаме разни неща. Знаем, когато хората не ни харесват и искат да ни наранят.

- Кой би искал да те нарани, Диди? - попита Рита. - Ти ще доживееш до сто години и ще имаш десет деца.

- Обичам те, Рита Мей - каза Деидре. - Ти имаш чисто сърце.

- О, Диди, не е така - Рита поклати глава. Мислеше си за своя приятел от «Светия кръст», и нещата, които бяха вършили.

А Деидре сякаш прочете мислите и?, защото каза:

- Не, Рита Мей, това няма значение. Ти си добра. Ти никога не искаш да нараняваш хората, дори когато си наистина нещастна.

- И аз те обичам - каза Рита, въпреки че не бе разбрала съвсем думите на Деидре.

Никога, ама никога, през целия си живот, не бе казвала на жена, че я обича.

Рита почти щеше да умре, когато Деидре бе изгонена от «Света Роза». Но знаеше, че това ще се случи.

Тя самата бе виждала един млад мъж с нея в манастирския двор. Бе виждала как Деидре се измъква след вечеря, когато никой не гледа. Предполагаше се, че тогава момичетата се къпят и се грижат за косите си. Именно това Рита намираше за особено смешно в пансиона. Караха те да си правиш прически и да си слагаш по малко червило, защото сестра Даниел казваше, че такъв бил «етикетът». А Деидре нямаше нужда от прически. Къдриците и? бяха просто перфектни. Имаше нужда само от една панделка.