Ан Райс - Полунощ

Какво съм аз? Вещица, която обича Бог! Аз съм лечител, не убиец. Имам избор като всяко човешко същество!

А англичанинът стоеше и гледаше някак изумен, сякаш бе казала нещо. Сякаш и? казваше: «Разбирам».

Но, естествено, това бе само илюзия. Той не бе казал нищо.

Измъчена и объркана, тя се обърна и си тръгна. Сигурно я бе помислил за враждебна, дори за луда. Но какво от това? Аарън Лайтнър. Дори не бе погледнала картичката, преди да му я върне. Не знаеше защо е запомнила името му, както и него самия и странните неща, които бе казал.

Бяха минали месеци от онзи ужасен ден, когато тя се прибра, отвори сейфа на стената и извади документа, който изпълнителят на завещанието на Ели я бе накарал да подпише.

«Аз, Роуан Мейфеър, тържествено се заклевам пред Господ, и в присъствието на долуподписания свидетел, че никога няма да се върна в град Ню Орлиънс, където съм родена, и никога няма да се опитвам да узная самоличността на биологичните ми родители, и че ще се въздържам от всякакви контакти със семейство Мейфеър, ако някой от членовете му се опита да се свърже с мен по каквато и да било причина или претекст.»

И така нататък, то продължаваше в същия, почти истеричен маниер, опитвайки се да покрие всяка вероятна случайност - толкова много думи и толкова малко значение. Нищо чудно, че Роуан не вярваше в езика. Просто желанието на Ели бе истинската причина.

Но Роуан го бе подписала. Адвокатът, Милтън Крамър, бе свидетел. В неговите архиви се съхраняваше копие от документа.

«Дали животът на Майкъл Къри бе минал пред очите му така, както моят живот минава пред очите ми сега?», мислеше си Роуан. Често се бе взирала в усмихнатото му лице, откъснато от списание и закачено на огледалото и?.

Знаеше, че ако го види, този бент сигурно ще се пропука. Мечтаеше си да поговори с Майкъл Къри, сякаш бе възможно, сякаш можеше да го доведе у дома, в къщата на Тибурон, сякаш можеха да пият кафе заедно, сякаш можеше да докосне скритата му в ръкавица ръка.

О, това бе толкова романтична идея. Суров мъж, който обича красиви къщи, рисува красиви картини. Може би този суров мъж дори слуша Вивалди, може би наистина чете Дикенс. А какво ли беше да си в леглото с такъв мъж, гол, само по меки черни кожени ръкавици?

О, фантазии. Бе като да си представя, че пожарникарите, които водеше у дома, може да се окажат поети, че полицаите, които прелъстяваше, може да се окажат велики романисти, че горският, който бе срещнала в бара в Болинас, е наистина велик художник и че якият ветеран от Виетнам, който я бе завел в хижата си в гората, е велик режисьор, който се крие от боготворящия го свят.

Тя наистина си представяше подобни неща и те бяха напълно възможни, разбира се. Но точно тялото определяше превъзходството - издутината в джинсите трябваше да е достатъчно голяма, вратът трябваше да е мощен, гласът - дълбок, а грубо избръснатата брадичка - достатъчно бодлива.

Но ако?

Но ако Къри бе заминал на юг, откъдето бе дошъл? Вероятно точно така бе станало. В Ню Орлиънс, единственото място на света, където Роуан Мейфеър не можеше да отиде.

Телефонът звънеше, когато тя отключваше вратата на кабинета си.

- Доктор Мейфеър?

- Доктор Морис?

- Да, опитвам се да се свържа с вас. Става дума за Майкъл Къри.

- Да, зная. Получих съобщението. Точно щях да ви звъня.

- Той иска да говори с вас.

- Значи е още в Сан Франциско.

- Крие се в къщата си на Либърти стрийт.

- Да, видях я по новините.

- Но иска да се срещне с вас. Исках да кажа… Е, добре, ще говоря направо: той иска да ви види лично. Втълпил си е, че…

- Да?

- Ами, ще си помислите, че тази лудост е заразна, но аз просто ви предавам съобщение. Има ли някакъв начин да се срещнете с него на вашата яхта - искам да кажа на яхтата, с която сте го спасили?

- Ще се радвам да го поканя на борда.

- Какво казахте?

- Ще се радвам да го видя. И ще го отведа с яхтата, където поиска.

- О, това е просто великолепно, докторе. Но трябва да ви обясня някои неща. Знам, че звучи напълно откачено, но той иска да свали ръкавиците си и да докосне палубата, където е лежал, когато сте го извадили от водата.

- Разбира се, щом желае. Не знам защо сама не се сетих за това.

- Сериозно ли говорите? Боже, нямате представа какво облекчение е това за мен. И, доктор Мейфеър, нека ви кажа още сега, че този мъж е просто прекрасен човек.

- Зная.

- Той наистина страда. Направо ме застреля с тази си идея миналата седмица. Не се бях чувал с него от цял месец! Беше пиян, когато ми се обади. Мислех, че е забравил за това.