Ан Райс - Полунощ

Беше на десет или дванайсет години, когато осъзна, че останалите хора не притежават това сетиво, някои нямаха дори частица от него. Например нейната обична Ели нямаше и най-слаба представа, че Греъм не я обича, а се нуждае от нея, както се нуждае от това да я унижава и да я лъже и от това тя винаги да е там, за да е по-нисша от него.

Роуан понякога искаше да притежава подобно невежество - да не знае кога хората и? завиждат, кога я мразят. Не искаше да знае, че много хора лъжат през цялото време. Харесваше ченгетата и пожарникарите, защото в известна степен те бяха напълно предсказуеми. Или може би просто техният тип нечестност не я дразнеше толкова много. Изглеждаше безвредна в сравнение със сложната, коварна и безкрайно злонамерена несигурност на по-образованите мъже.

Разбира се, диагностичното приложение бе оправдала напълно наличието на особеното и? психично сетиво.

Но какво би оправдало способността и? да убива само с воля? Изкуплението бе нещо друго. Какво полезно приложение би имало подобна телекинетична способност?

А подобна сила не беше извън научно възможното и това бе истински ужасяващото. Като психометричната сила на Майкъл Къри, подобни неща можеха да имат нещо общо с някаква измерима енергия, комплекс от психически таланти, който някой ден може да бъде определен като електричество или микровълни, или пък като високочестотни звуци. Къри получаваше впечатления от предметите, които докосваше, и тези впечатления най-вероятно бяха продукт на енергия. Много вероятно бе всеки съществуващ предмет - всяка повърхност, всяка частица материя - да съдържа подобни «впечатления». Те съществуваха в измеримо поле.

Но парапсихологията не беше любимата област на Роуан. Тя бе хипнотизирана от онова, което можеше да се види под микроскопа, на диапозитиви и графики. Не искаше да изпробва или анализира способността си да убива. Искаше само да вярва, че никога няма да я използва, че може би има някакво друго обяснение за случилото се и че може би всъщност е невинна.

Трагичното беше, че може би никой нямаше да може да и? каже какво всъщност се бе случило с Греъм, с мъжа в джипа и с детето на площадката. Можеше да се надява само да каже на някого, да свали товара от плещите си, да прогони злия дух, както правят всички останали чрез споделянето.

Да сподели, да сподели, да сподели.

Роуан искаше точно това. Знаеше го.

Само веднъж това желание да сподели почти бе надделяло. И то при едно доста необичайно събитие. Всъщност за малко да разкаже цялата история пред един непознат. След това имаше моменти, в които и? се искаше да го бе сторила.

Беше към края на годината, шест месеца след смъртта на Ели. Роуан изпитваше най-ужасната самота в живота си. Сякаш огромният модел, наречен «нашето семейство», се бе разпаднал за една нощ. Животът им бе толкова хубав преди Ели да се разболее. Дори любовните афери на Греъм не можеха да го развалят, защото Ели се преструваше, че те не съществуват. И въпреки че Греъм не беше човек, когото някой би нарекъл «добър», той притежаваше неугасваща и заразителна енергия, която поддържаше живота на семейството на високи обороти.

И колко много бе разчитала Роуан на тях двамата.

Нейната отдаденост на медицината в голяма степен я бе откъснала от старите приятели от университета. Никой от тях не бе продължил да се занимава с наука. Семейството беше единственото, от което и тримата някога бяха имали нужда. Още в най-ранните спомени на Роуан те бяха неизменно трио, без значение дали бяха на пътешествие из Карибите или на ски в Аспен, или пък ядяха среднощната коледна вечеря на масичка от румсървиса в апартамент в «Плаза» в Ню Йорк.

Сега къщата мечта на брега на Тибурон бе празна като изхвърлена на плажа мидена черупка.

И Роуан имаше странното усещане, че «Сладката Кристин» вече не принадлежи толкова на нея и на различните и?, добре подбрани любовници, а на семейството, което бе оставило върху и? най-силното «впечатление» през десетте щастливи години.

Една нощ, след смъртта на Ели, Роуан стоеше в широката всекидневна под високия таван, укрепен с греди, и си говореше сама на глас, дори се смееше, като си мислеше, че няма кой да я чуе. Стъклените стени бяха тъмни и неразличими заради отразените в тях мебели и килим. Тя не можеше да види прилива, който нехайно заливаше колоните. Огънят вече загасваше. Вечният хлад на крайбрежната нощ бавно плъзваше из стаята.

Мислеше си, че е научила болезнен урок - че когато те умрат, когато хората, които сме обичали, умрат, ние губим нашите свидетели, нашите наблюдатели, онези, които знаят и разбират малките, лишени от смисъл шаблони, онези думи, написани с пръчка по водата. И не остава нищо, освен безкрайното течение.