Ан Райс - Полунощ

Трябваше да има някаква цел и при онзи ембрион, който веднъж бе видяла - живо, дишащо същество, с все още неразвити, затворени очи, с малка устичка като на риба, с жици, които стърчаха във всички посоки от ужасяващата му извънмерно голяма глава и мънички рамене, докато той дремеше в специалния инкубатор, чакаше плътта му да бъде пожъната - докато продължава да живее и диша, разбира се - за да бъде трансплантирана на друг, който чака два етажа по-горе.

И ако това бе цел - въпреки всички закони да държиш тези малки абортирани същества живи в тайна лаборатория насред огромна частна болница и да ги кълцаш, когато ти скимне, за благото на пациент с Паркинсон, който вече е изживял поне шейсет хубави години, преди да започне да умира от болест, която единствено трансплантация на тъкан от ембрион може да излекува. Ако това беше целта, тогава тя предпочиташе да се занимава всеки ден с огнестрелни рани в Спешното.

Никога нямаше да забрави онази студена, тъмна Бъдни вечер и доктор Лемли, който я водеше през пустите коридори на института «Кеплингер».

- Имаме нужда от теб, Роуан. Мога лесно да уредя напускането ти на Университетската. Знам какво да кажа на Ларкин. Искам те тук. А сега ще ти покажа нещо специално, което ти ще оцениш, но Ларкин никога няма да разбере. Нещо, което не може да се види в Университетската.

Но и тя не разбра. Или поне разбра твърде добре ужаса от него.

- Той не е жизнеспособен в същинския смисъл на думата - обясни Карл Лемли, чиято интелигентност и амбиция, и дори проницателност така я бяха впечатлили. - И технически, разбира се, то дори не е живо. То е мъртво, съвсем мъртво, защото майка му го е абортирала, нали разбираш, в клиниката на долния етаж, и технически то не е човек, не е човешко същество. Така че кой ще може да каже, Роуан, че трябва да го пъхнем в найлонова торба за боклук, когато знаем, че като запазваме живо тялото му и телата на другите като него - тези малки златни мини от уникална плът, така адаптивна, така податлива, така различна от всяка друга човешка плът, гъмжаща от миниатюрни странични клетки, които накрая ще бъдат изхвърлени при нормалния процес на развитие - ние можем да правим открития в областта на неврологичните трансплантации, които ще накарат «Франкенщайн» на Мери Шели да заприлича на приказка за лека нощ.

Да, точно за това ставаше дума. И всъщност имаше малко съмнение, че той говори истината, когато предсказва бъдещето на мозъчните трансплантации, когато органът на мисленето ще бъде изваждан сигурно и изцяло от изхабеното тяло, за да бъде преместен в младо и свежо. Свят, в който ще бъдат създавани съвсем нови мозъци, като тук-там към творението на природата бъде прибавяна чужда тъкан.

- Нали разбираш, най-важното за ембрионалната тъкан е, че реципиентът не я отхвърля. Ти знаеш това, но дали си се замисляла какво всъщност означава? Един миниатюрен имплант от ембрионални клетки в окото на възрастен човек, и то ги приема; те продължават да се развиват, адаптират се към новата тъкан. Господи, нима не осъзнаваш, че това ни позволява да вземем участие в еволюционния процес? Ние сме просто на предела…

- Не «ние», Карл. Вие.

- Роуан, ти си най-брилянтният хирург, с когото съм работил. Ако се…

- Аз няма да правя подобно нещо! Няма да убивам. И ако не се махна оттук, ще започна да крещя. Длъжна съм. Защото вече съм убивала.

Да, това бе цел, висша цел, както казваха.

Разбира се, тя не издаде Лемли. Лекарите не причиняват такива неща на други лекари, не и когато са стажанти и техните врагове са мощни и известни изследователи. Тя просто трябваше да отстъпи.

- И освен това - бе казал той над чашата кафе по-късно, пред огъня в Тибурон, докато коледните светлинки се отразяваха в стъклените стени около тях - това изследване с живи ембриони се прави навсякъде. Нямаше да има закони срещу него, ако не се правеше.

Нищо чудно. Бе твърде изкушаващо. Всъщност силата на изкушението бе абсолютно равна на силата на нейното отвращение. Що за учен - а неврологът си бе учен - не би мечтал за подобно нещо?

Докато гледаше «Франкенщайн» късно вечер, тя мечтаеше да бъде луд учен. Как би искала да има своя любима лаборатория в планината, да, искаше да види какво ще стане, ако има нервите да използва живия човешки мозък като лабораторен обект в разрез с всякакъв морал - но не, не можеше да го направи.

Какъв ужасен коледен подарък бе това откритие. И все пак нейната отдаденост на неврохирургията се бе засилила още повече. Щом видя онова малко чудовище да се бори за въздух под изкуствената светлина, тя сякаш се прероди, животът и? се стесни и придоби неоценима сила, защото стана истински чудотворец в Университетската; тя бе човекът, когото викаха, когато нечий мозък течеше по носилката или когато пациентът вървеше слепешката по улицата с брадва, забита в главата.