Ан Райс - Полунощ

Осиновителите и? така и не направиха връзката между малкото момиченце и изнасилвача, който бе умрял, докато Роуан се съпротивляваше и същият изгарящ гняв се зараждаше в нея. Гняв, който се превърна в онова прелестно усещане, което направо скова тялото и?, щом мъжът се отдели от нея и полетя напред над волана.

Но тя направи връзката. Тихо и сигурно, направи я. Не когато забута вратата на джипа и хукна по шосето с писъци. Не, тогава дори не знаеше дали е успяла да се спаси. Но по-късно, когато лежеше сама в мрака, след като патрулът на магистралата и детективите от отдел «Убийства» си бяха тръгнали, тогава вече знаеше.

Бяха минали почти петнайсет години, преди същото да се случи и с Греъм. Тогава Ели бе толкова зле от рака, че не бе в състояние да мисли за каквото и да било. И със сигурност Роуан нямаше да дръпне стол до леглото и? и да каже: «Мамо, мисля, че аз го убих. Той постоянно те мамеше. Искаше да се разведе с теб. Не можеше да изчака проклетите два месеца, които ти остават».

Всичко това си беше модел, също както паяжината е изтъкана по определен модел, но в него нямаше никаква цел. Моделите съществуват навсякъде, а целта е тяхната стабилност, когато са естествени и краткотрайни.

Ти няма да правиш това. Ти няма да отнемаш живот. Бе почти еретично да си спомня как удря онова малко момиче, дори как се бори с мъжа в джипа. И също толкова ужасно бе да си спомня спора с Греъм.

- Какво искаш да кажеш с това, че тя трябва да подпише документите! Тя умира, за бога! Ще трябва да понесеш всичко заедно с мен.

Той я стисна за раменете и се опита да я целуне.

- Роуан, обичам те, но тя не е жената, за която се ожених…

- Нима? Не е ли жената, която мами цели трийсет години?

- Тя е просто някакво нещо, лежащо там. Искам да я запомня каквато беше…

- И ти говориш тия лайна пред мен!

Трябва да бе станало в момента, когато очите му някак се изцъклиха и изражението му започна да се стопява. Хората винаги умират с подобно умиротворено лице. При опита за изнасилване мъжът в джипа също бе станал безизразен.

Преди линейката да пристигне, тя бе коленичила до Греъм и бе поставила стетоскопа си на главата му. И чу онзи звук, толкова слаб, че някои лекари дори не го долавят. Но тя го чуваше - шумът от огромното количество кръв, която се събира в една точка.

Никой никога не я обвини за нищо. Как биха могли? Та нали тя бе лекар, бе с него, когато се случи «ужасното нещо», и Бог бе свидетел, че бе сторила всичко по силите си да го спаси.

Разбира се, всички знаеха, че Греъм е напълно посредствено човешко същество - съдружниците му от кантората, секретарите му, дори последната му любовница, онази глупава малка Карън Гарфилд, която бе дошла да си вземе нещо за спомен. Всички знаеха. Освен, разбира се, жената на Греъм. Но нямаше дори най-лекото подозрение. И как би могло да има? Това бе просто естествена смърт тъкмо когато той се канеше да си иде с цяло състояние, натрупано чрез наследството на жена му, и с онази двайсет и осем годишна идиотка, която вече бе продала мебелите си и бе купила самолетните им билети за Санта Круз.

Но това не бе естествена смърт.

По това време Роуан вече знаеше за съществуването на диагностициращото сетиво и го разбираше, бе го упражнявала и усилила. И когато положи ръка на рамото на Греъм, то бе казало: не е естествена смърт.

Това само по себе си трябваше да е достатъчно. И все пак може би грешеше. Може би беше онази огромна измама в модела, която наричаме съвпадение. И нищо повече.

Но ако се срещнеше с Майкъл Къри? Ако хванеше ръцете му и затвореше очи, а после си помислеше за тези случаи? Дали той щеше да види само онова, което тя вижда, или щеше да зърне обективната истина? Ти си ги убила. Струваше си да опита.

Онова, което осъзна тази нощ, докато бавно и почти безцелно крачеше из болницата, докато прекосяваше огромни, застлани с килими чакални и дълги отделения, където не я познаваха и никога нямаше да я познават, бе, че от много време изпитва непреодолимо желание просто да разговаря с Майкъл Къри. Чувстваше се свързана с него. Както от случилото се в океана, така и от странните им тайни. Тя искаше, вероятно по причини, които не разбираше напълно, да му каже, на него и само на него, какво е направила.

Не бе лесно да се изправи пред тази си слабост. Усещаше опрощение за убийствата само когато оперираше. Тя бе пред олтара на Бог, когато сестрите и? подаваха стерилната престилка, когато и? слагаха стерилните ръкавици.

През целия си живот бе сама, добър слушател, но неизменно по-хладна от останалите. Особеното сетиво, което и? помагаше като лекар, и? позволяваше да вижда онова, което другите наистина чувстват.