Ан Райс - Полунощ

Малко след това бе настъпил и онзи странен миг, когато тя почти щеше да се довери на непознатия и щеше да му разкаже историята си.

Той бе възрастен белокос джентълмен. Британец, пролича му още щом заговори. Бяха се срещнали не другаде, а на гробището, където осиновителите и? почиваха в мир.

Това бе малко старо гробище, осеяно с порутени паметници, в края на малко градче в северната част на Калифорния, където бе живяло семейството на Греъм. Тези хора, които не бяха свързани с нея по кръв, и? бяха напълно непознати. Беше ходила там няколко пъти след погребението на Ели, без да знае напълно защо. В онзи ден обаче причината бе проста: надгробният камък най-после бе завършен и тя искаше да види дали имената и датите са изписани правилно.

По пътя на север на няколко пъти я споходи мисълта, че този нов надгробен камък ще стои там, докато тя е жива, а след това ще се килне настрана, ще се пропука и ще обрасне с плевели. Роднините на Греъм Франклин дори не бяха известени за неговото погребение. Близките на Ели - които живееха далече в неизвестния Юг - също не бяха предупредени за смъртта и?. Дори след десет години никой вече няма да се интересува от Греъм и Ели Мейфеър Франклин. А до края на живота на Роуан всички, които ги бяха познавали или чували за тях, също щяха да са мъртви.

Паяжини, разкъсани от вятър, безразличен към красотата им. Защо тогава да се главоболи с всичко това? Но Ели бе поискала от нея да го направи. Ели бе поискала паметник и цветя. Така правели в Ню Орлиънс, когато била още дете. Едва на смъртното си легло тя бе заговорила за семейството си у дома и бе казала онези странни неща - че положили Стела в салона и хората идвали да я видят и целунат, въпреки че я бил застрелял собственият и? брат, а «Лониган и синове» били затворили раната в главата и?.

- Лицето и? бе толкова красиво в ковчега. Имаше толкова красива черна коса, цялата на малки вълнички, беше красива като портрета и? във всекидневната. Обичах я! Стела ми позволи да подържа огърлицата. Седях на онзи стол до ковчега. Ритах с крака и леля Карлота ми каза да престана.

Всяка дума от тази странна филипика се бе вдълбала в паметта на Роуан. Стела, брат и?, леля Карлота. Дори името Лониган. Защото за няколко скъпоценни секунди в пропастта бе проблеснал цвят.

Тези хора бяха роднини на Роуан. Роуан бе всъщност трета братовчедка на Ели. А тя не знаеше нищо за тях и трябваше да продължи да живее в неведение, ако искаше да спази обещанието си пред Ели.

Ели не бе забравила за това дори в онези болезнени часове.

- Никога не се връщай там, Роуан. Помни какво ми обеща. Аз изгорих всички писма и снимки. Не се връщай там, Роуан, тук е твоят дом.

- Зная, Ели. Помня.

И повече не заговори за Стела. Нито за брат и?. Нито за леля Карлота. Нито за картината на стената на всекидневната. Само шокът от документа, представен на Роуан след смъртта на Ели от нейния адвокат - внимателно написано завещание, но без абсолютно никаква законова стойност, което гласеше, че Роуан не трябва никога да се връща в Ню Орлиънс, нито да се интересува от роднините си там.

Все пак в онези последни дни Ели бе говорила за тях. За Стела на стената.

А тъй като тя бе говорила и за надгробни паметници и цветя, за това, че иска да бъде помнена от своята осиновена дъщеря, Роуан бе отишла на север онзи следобед, за да спази обещанието си, и в малкото гробище на хълма бе срещнала англичанина с бялата коса.

Той бе приклекнал на коляно пред гроба на Ели, сякаш в преклонение, и преписваше имената, току-що изсечени в камъка.

Изглеждаше леко ядосан, когато тя го прекъсна, макар че не бе изрекла и дума. Всъщност за секунда той я изгледа така, сякаш виждаше призрак. Това за малко да я разсмее. Все пак беше съвсем крехка жена, въпреки ръста си, и бе облечена с обичайните за яхтата дрехи - яке в морскосиньо и джинси. Той самият изглеждаше като анахронизъм в своя елегантен костюм от три части от сив туид.

Но специалното сетиво и? каза, че този човек има само добри намерения, и когато той обясни, че познава роднините на Ели в Ню Орлиънс, тя му повярва. Почувства се обаче много объркана, защото и тя искаше да ги познава.

В края на краищата, освен тях на този свят не и? бе останал никой! Но що за неблагодарна и нелоялна мисъл бе това.

Тя не каза нищо, докато той бъбреше по своя красив, лиричен британски маниер за жегата и за красотата на малкото гробище. Мълчанието бе нейният упорит отговор на всичко, дори когато то объркваше останалите и ги караше да се чувстват неудобно. И така, просто по навик, тя не продума, въпреки че се вълнуваше. Той познава моите роднини? Моите кръвни роднини?