Ан Райс - Полунощ

- Идеята е много добра, доктор Морис. Значи способността му е истинска.

- Да, истинска е. А вие сте много специален лекар, доктор Мейфеър. Но наистина ли разбирате в какво се замесвате? Аз го умолявах, наистина го молих да се върне в болницата. После той ми се обади една нощ и настояваше да ви открия веднага. Трябвало да пипне палубата, просто откача. Казах му, изтрезней, Майкъл, и ще ти дам шанс. Обади ми се пак преди двайсетина минути, точно преди да ви позвъня. Каза: «Няма да ви лъжа, днес изпих цяла каса бира, но не съм докосвал водка или скоч. Толкова трезвен съм, колкото изобщо мога да бъда».

Тя се засмя тихо и каза:

- Трябва да поплача за мозъчните му клетки.

- Но онова, което всъщност разбрах за този човек, е, че е отчаян. Не се подобрява. И аз никога не бих ви молил за това, ако той не беше един от най-прекрасните…

- Ще отида да го взема. Можете ли да му се обадите и да му кажете, че тръгвам?

- Боже, това е прекрасно. Доктор Мейфеър, не зная как да ви благодаря.

- Няма нужда да ми благодарите. И аз искам да го видя.

- Вижте, сключете с него една сделка. Позволете му да си поиграе на екстрасенс на яхтата, ако се върне в болницата и изтрезнее.

- Обадете му се веднага, доктор Морис. До час ще бъда пред входната му врата.

Тя затвори телефона и остана неподвижна и втренчена в него за миг. После махна баджа с името си, свали зацапаната си бяла престилка и бавно измъкна фуркетите от косата си.

Пет

И така, те отново се опитали да отпратят Деидре Мейфеър, след всичките тези години. Сега, когато госпожица Нанси вече я нямало, а госпожица Карл ставала все по-немощна, това било най-доброто. Поне така се говореше. Бяха се опитали на 13-и август. Но Деидре откачила и те я оставили у дома, а тя ставала все по-зле, наистина зле.

Когато Джери Лониган каза това на жена си Рита, тя се разплака.

Бяха минали тринайсет години, откакто Деидре се бе върнала от санаториума като безмозъчен идиот, който не може да изрече дори собственото си име, но това нямаше значение за Рита. Рита никога нямаше да забрави истинската Деидре.

Рита и Деидре бяха на шестнайсет, когато отидоха в пансиона на манастира «Света Роза от Лима». Той представляваше грозна стара тухлена сграда в самия край на Френския квартал. Рита бе изпратена там, защото била «лоша», беше се напила на речното корабче «Президента» с момчета. Татко и? бе казал, че в «Света Роза» ще я вкарат в пътя. Всички момичета спяха в обща спалня на таванския етаж и си лягаха в девет часа. Рита не спираше да плаче.

Деидре Мейфеър бе в пансиона вече от доста време и нямаше нищо против, че е стар, мрачен и строг. Но държеше ръката на Рита, когато тя плачеше. Слушаше я, когато и? се жалваше, че е като в затвор.

Момичетата гледаха «Татко знае най-добре» на един стар телевизор с кръгъл шестинчов екран, за бога! Пращящото старо дървено радио, което стоеше на пода под прозореца, не беше по-добре. Изобщо не можеха и да мечтаят за грамофон. Латиноамериканските момичета си имаха грамофон, слушаха онази ужасна «Ла Кукарача» и танцуваха испански танци.

«Не им обръщай внимание», казваше Деидре и отвеждаше Рита в двора за игра в късния следобед, където се люлееха под пекановите дървета. Да не си помислите, че това е било кой знае какво забавление за шестнайсетгодишни момичета, но Рита обичаше да е с Деидре.

Деидре пееше, докато се люлееха - стари ирландски и шотландски балади, така ги наричаше. Имаше много хубаво сопрано - деликатно, високо - а песните бяха толкова тъжни. Рита винаги настръхваше от тях. Деидре обичаше да стои навън чак до залез-слънце, когато небето ставаше «съвсем пурпурно» и цикадите запяваха сред дърветата. Деидре наричаше това здрач.

Да, Рита бе виждала тази дума написана, но никога не бе чувала някой да я произнася. Здрач.

Деидре хващаше Рита за ръката и тръгваха покрай тухлената стена, точно под пекановите дървета, за да могат да се шмугнат под ниските, гъсто обрасли клони. Имаше места, където можеш да стоиш напълно скрит от дърветата. Беше трудно да се опише, но това бе странно и прекрасно време за Рита - да стои в полумрака с Деидре, а дърветата да се полюшват от вятъра и малките листа да се сипят по тях.

В онези дни Деидре изглеждаше като истинско едновремешно момиче от книжка с картинки - с виолетова панделка в косата и черни къдри, които се спускаха по гърба и?. Можеше да бъде много модерна, ако пожелаеше. Имаше с какво - гардеробът и? бе пълен с нови дрехи, които тя дори не си правеше труда да пробва. Но беше много лесно да забравиш за подобни неща, когато си с нея. Косата и? бе толкова мека. Рита я бе докоснала веднъж. Толкова мека.