Ан Райс - Полунощ

Може би нараненият мозък за нея бе умален модел на цялата трагедия: живот, който непрекъснато и нехайно е осакатяван от друг живот. Когато Роуан бе убивала - а тя бе убивала - също бе травмирала човешки мозък: разкъсан мозък, увредена тъкан, като при жертвите, за които не знаеше нищо. Никой вече не можеше да помогне на онези, които бе убила.

Но тя не искаше да види Майкъл Къри, за да разговарят за целта. Не искаше и да го заведе в леглото си. Искаше същото, което всички искаха от него, и точно затова не бе отишла в Общинската болница да види с очите си как се възстановява.

Тя искаше да знае за онези убийства, и то не онова, което аутопсиите можеха да и? разкрият. Искаше да знае какво ще види и какво ще почувства - ако хване ръката и? - докато тя мисли за мъртъвците. Той бе усетил нещо, щом я докосна за първи път. Но може би то също бе изскочило от паметта му, заедно с видяното в смъртта.

Роуан разбираше всичко това. Беше разбрала, поне с подсъзнанието си, всичко. И мисълта, че иска да използва Майкъл Къри за свои собствени цели, не ставаше по-малко отвратителна с изминаването на месеците.

Къри бе в къщата на Либърти стрийт. Тя знаеше това. И имаше нужда от помощ.

Но какво би значело за Къри, ако тя кажеше: «Аз съм лекар и вярвам в твоите видения, както и в силата на ръцете ти, защото сама зная, че такива неща съществуват, свръхестествени неща, които никой не може да обясни. Самата аз притежавам подобна забранена, объркваща и понякога напълно неконтролируема сила - силата да убивам с волята си».

Но защо това ще го интересува? Той бе заобиколен от хора, които вярваха в способността му, нали така? Това не му помагаше. Той бе умрял и се бе върнал обратно, а сега полудяваше. Но все пак, ако му разкажеше историята си - а тази идея се бе превърнала вече в някаква обсебеност - той може би щеше да е единственият човек в целия свят, който ще и? повярва.

Вероятно бе лудост да мечтае да разкаже цялата история някому. Имаше дори време, когато се опитваше да убеди себе си, че греши. Рано или късно щеше да разкаже на някого. Знаеше го. Рано или късно, ако не проговореше, трийсетгодишното мълчание щеше да бъде разкъсано от един безкраен писък, който щеше да изличи всички думи.

Нямаше значение колко много глави е закърпила, защото не можеше да забрави онези три убийства. Лицето на Греъм, докато животът изтичаше от него; малкото момиченце, гърчещо се на паважа; мъжът, който полита над волана на своя джип.

Скоро след като започна стажа си, тя бе успяла да получи по официалния канал докладите от аутопсиите за тези три случая. Мозъчносъдова болест, субарахноидна хеморагия, конгенитална аневризма. Бе прочела всички подробности.

А на простонароден език написаното означаваше скрита болест на стената на артерията, която по неизвестна причина накрая се е разкъсала и е причинила напълно непредсказуема и неочаквана смърт. С други думи, не е имало начин да бъде предсказано, че едно шестгодишно дете може внезапно да припадне на площадката за игра, шестгодишно дете, което е било достатъчно здраво, за да рита шестгодишната Роуан и да я скубе за косата само няколко минути преди това. И никой не можел да помогне на детето, когато кръвта шурнала от носа и ушите му, и очите му се извъртели навътре. Напротив, бяха се погрижили за другите деца, като им закриха очите и ги отведоха в класната стая.

- Горката Роуан - каза учителката по-късно. - Скъпа, искам да разбереш, че нещо в главата и? я уби. Просто заболяване. Няма нищо общо със спречкването ви.

И тогава Роуан разбра с абсолютна сигурност онова, което учителката никога нямаше да узнае. Тя го бе сторила. Тя бе убила детето.

Да, това можеше да бъде лесно разбрано - естествената вина, която дете изпитва за инцидент, който не може да проумее. Но Роуан бе почувствала нещо в онзи миг. Тя бе почувствала нещо в самата себе си - силно всепроникващо усещане, което не се различаваше много от мислите за секса. То се разля в нея и като че извън нея в момента, в който детето падна назад. И тогава се появи диагностициращото сетиво, заработило още тогава, което и? бе казало, че детето ще умре.

Въпреки всичко бе забравила за инцидента. Греъм и Ели, като всички добри калифорнийски родители, я бяха завели на психиатър. Тя играеше с неговите кукли за малки момиченца. Казваше онова, което той искаше да чуе. Хора умираха от удар през цялото време.

Минаха осем години, преди онзи мъж да слезе от джипа си на онова самотно шосе сред хълмовете на Тибурон, да сложи ръка на устата и? и да и? каже с ужасно интимен и арогантен тон: «А сега недей да пищиш».