Ан Райс - Полунощ

Но какво от това, че разбираше, когато бяха минали месеци - почти половин година - откакто не бе канила никого в леглото си. Какво ли мислеше «Сладката Кристин» за това, чудеше се тя понякога. Дали не и? нашепваше в тъмното: «Роуан, къде са нашите мъже?».

Чеиз, жълтокосото ченге от Марин, с маслинената кожа, все още и? оставяше съобщения на телефонния секретар. Но тя нямаше време да му се обади. А той беше много сладък тип, дори четеше книги. Веднъж бяха водили истински разговор, когато тя неволно отвори дума за Спешното и жената, простреляна от съпруга си. Той се бе хванал за това и и? разказа безброй подобни случаи. Може би затова не му се беше обадила? Вероятно.

Неврохирургът в този момент бе погълнал почти изцяло жената. До такава степен, че тя дори не беше сигурна защо мисли за тези мъже сега. Може би защото не бе чак толкова уморена, или защото последният красив мъж, когото бе пожелала, бе Майкъл Къри, великолепният удавник, великолепен, дори и проснат на палубата, мокър и блед, с полепнала по челото черна коса.

Да. Направо да «си умреш» за такъв мъж, както казваха ученичките - просто съвършен, прелестен, напълно неин тип. Не беше от онези калифорнийски фитнес маниаци с напомпани мускули и фалшив загар, увенчани с боядисана коса, а як пролетарски екземпляр, още по-неустоим заради сините очи и луничките по бузите, заради които, сега като се замислеше, и? се бе дощяло да го целуне.

Каква ирония беше да извади от морето, и то в състояние на трагична безпомощност, такъв перфектен представител на типа мъж, който винаги бе желала.

Спря. Бе стигнала до вратите на интензивното. Влезе тихо, остана неподвижна за миг - гледаше странния, сякаш замръзнал свят на подобните на аквариуми стаи с измършавелите спящи в найлоновите кислородни «палатки». Крехките им крайници и торсове бяха свързани с писукащите монитори сред безкрайни кабели и циферблати.

В главата на Роуан внезапно нещо превключи. Вече нищо извън това отделение не съществуваше, вече нищо не съществуваше извън операционния блок.

Тя отиде до бюрото и леко докосна по рамото сестрата, която се бе прегърбила над куп хартия под ниската флуоресцентна лампа.

- Добър вечер, Лоръл - прошепна Роуан.

Жената се стресна. После я позна и засия.

- Доктор Мейфеър, още ли сте тук.

- Само да хвърля последен поглед.

Роуан се държеше със сестрите много по-мило, отколкото с лекарите. Още когато бе стажантка, сестрите я обожаваха, може би защото успяваше да неутрализира пословичната им неприязън към жените лекари и да предизвика у тях възможно най-много ентусиазъм. Това бе умение, което бе култивирала и рафинирала до степен на безпощадност, и все пак бе дълбоко прямо, като всеки разрез в тъканта на мозъка на пациента.

Сега, когато влезе в първата стая и спря до високото сияещо метално легло - чудовищна конструкция на колела - тя чу, че сестрата идва зад нея, чака я да заговори. После пристъпи да вдигне картата на пациента от таблата на леглото. Роуан и? направи знак с глава да не го прави.

Последната за деня жертва на автомобилна катастрофа лежеше пребледняла, като че безжизнена, с увит около главата огромен тюрбан от бинтове и тънка, безцветна тръба, която влизаше в носа. Единственият признак на живот идваше от машините с техните монотонни пиукания и нащърбени неонови графики. Глюкозата се вливаше през тъничката игла, забита в горната страна на едната китка.

Подобно на труп, който се връща към живота върху маса за балсамиране, жената под избелените чаршафи бавно отвори очи.

- Доктор Мейфеър - прошепна тя.

Превъзходна вълна облекчение премина през Роуан. Отново размени поглед със сестрата. Усмихна се.

- Тук съм, госпожице Трент - каза тя тихо. - Справяте се много добре. - И нежно хвана дясната ръка на жената. Да, много добре.

Очите на жената се затвориха бавно, както се затварят цветята. Никаква промяна в тихата песен на машините около тях. Роуан се оттегли така безшумно, както бе дошла.

Загледа се през стъклото на втората стая в друга фигура, пак на вид в безсъзнание - смугло момче, всъщност още почти дете, което бе ослепяло внезапно и бе паднало от платформата върху релсите пред градската електричка.

Бе работила по него четири часа, бе шила с миниатюрна игла разкъсания кръвоносен съд, причинил слепотата му, а после бе възстановявала увредения му череп. «Да го ремонтираме», беше се пошегувала тя с колегите си в операционната.

Сега стоеше напълно неподвижна, присвила очи, и гледаше леките му движения в съня - начина, по който дясното му коляно помръдна под завивките, как се изви ръката му, с дланта нагоре, когато извърна глава настрани. Езикът му се стрелкаше по сухите устни и той шепнеше нещо, сякаш говореше на някого в съня си.