Ан Райс - Полунощ

- Върви добре, докторе - прошепна сестрата зад нея.

Роуан кимна. Но тя знаеше, че до няколко седмици момчето ще започне да получава припадъци. Щяха да му предпишат дилатин, за да ги контролират, но то щеше да остане епилептик до края на живота си. По-добре, отколкото мъртъв или сляп, със сигурност. Тя щеше да изчака и да го наблюдава, преди да предсказва състоянието му. В края на краищата винаги имаше шанс да се окаже, че греши.

- А мисис Кели? - попита и се обърна да погледне сестрата в очите. Тя беше изпълнителна и състрадателна жена, която Роуан много харесваше.

- Мисис Кели смята, че е много смешно, че в главата и? все още има два куршума. Казва, че се чувства като зареден пищов. Не иска дъщеря и? да си тръгва. Иска да разбере какво е станало с онзи хулиган, дето я е прострелял. Иска още една възглавница. Иска телевизор и телефон.

Роуан отвърна със задължителния разбиращ смях, едва чут в жужащата тишина.

- Е, до утре - каза тя.

От мястото си виждаше енергичната мисис Кели през последната двойка прозорци в края на помещението.

Тъй като не можеше да вдигне глава от възглавницата, мисис Кели жестикулираше оживено с дясната си ръка, докато разговаряше с вече порасналата си дъщеря - слаба, очевидно изтощена жена с увиснали клепачи, която въпреки това кимаше на всяка дума на майка си.

- Много е добра с майка си - прошепна Роуан. - Нека остане колкото пожелае.

Сестрата кимна.

- Аз си тръгвам. До понеделник, Лоръл - каза Роуан. - Не съм сигурна, че този нов график ми харесва.

Сестрата се изсмя тихичко.

- Заслужавате почивка, доктор Мейфеър.

- Нима? - промърмори Роуан. - Доктор Симънс ще ми се обади, ако има някакъв проблем. Винаги можеш да го помолиш да ми звънне, Лоръл. Разбираш ли?

Роуан излезе от двойните врати, като ги остави да се затворят със замах зад нея. Да, беше хубав ден.

И наистина вече нямаше извинение да остава още тук, освен да запише това-онова в личния си дневник, който държеше в кабинета си, и да провери личния си телефонен секретар за съобщения. Можеше и да си почине малко на кожения диван. Този кабинет бе несравнимо по-луксозен от претъпканите и овехтели стаички за дежурни лекари, в които бе спала с години.

Но тя трябваше да си върви у дома, знаеше го. Трябваше да остави сенките на Греъм и Ели да идват и да си отиват, когато пожелаят.

Ами Майкъл Къри? Защо отново бе забравила за него, вече бе почти десет часа. Трябваше да се обади на доктор Морис възможно най-скоро.

«Е, не се вживявай толкова за този Къри», каза си тя, докато вървеше бавно и леко по покрития с линолеум коридор, като отново избра циментовото стълбище вместо асансьора и вече виждаше в главата си криволичещия маршрут из огромната дремеща болница, който щеше да я изведе до вратата на кабинета и?.

Но тя нямаше търпение да чуе какво ще и? каже Морис, нямаше търпение да чуе новини за единствения мъж в живота и? в този момент, мъж, когото дори не познаваше и не бе виждала от жестоката, изпълнена с усилие и лудост случайна среща в бурното море преди четири месеца…

Онази нощ почти бе задрямала от изтощение. Обичайната смяна по време на шестте месеца специализация бе довела до трийсет и шест часово дежурство, по време на което бе спала може би само час. Но въпреки всичко се чувстваше добре, докато не видя удавника във водата.

«Сладката Кристин» пълзеше през разгневения океан под ниското оловно небе, вятърът ревеше срещу прозорците на каютата. Никакви ограничения за малки съдове не важаха за този дълъг четирийсет стъпки круизър холандско производство, с два двигателя и с огромен корпус с голяма водоизместимост, който се носеше плавно, без и най-малкото издигане по развълнуваните вълни. Честно казано, тази яхта бе твърде голяма за един-единствен водач. Но Роуан я управляваше сама още от шестнайсетгодишна.

Да изкараш или вкараш такава яхта в пристанището, си беше трудна работа, която изискваше да има поне още един човек на борда. Но Роуан си имаше свой собствен дълбок и широк канал зад дома и? в Тибурон, и свой собствен пристан, и своя бавна и методична система. Веднъж щом «Сладката Кристин» бъдеше обърната и насочена към Сан Франциско, една жена на борда, която познава и разбира всичките сложни електронни уреди и звънци по нея, бе напълно достатъчна.

«Сладката Кристин» бе построена не за скорост, а за издръжливост. Онзи ден тя бе снабдена, както винаги, за околосветско пътуване.

Облачното небе бе убило светлината през майския следобед, дори когато Роуан мина под Голдън Гейт. Но когато се отдалечи толкова, че го изгуби от поглед, полумракът изтля съвсем.