Ан Райс - Полунощ

Да, не можеше да иска нищо повече. Можеше завинаги да остави трансплантациите и туморите на другите. Тя бе в стихията си в критични ситуации. Имаше нужда от тях. След малко щеше да си иде у дома само защото беше здравословно да го направи, здравословно бе очите и? да отпочинат, а също и краката и? и мозъкът и?, разбира се, и да иде някъде извън града за уикенда; да бъде на «Сладката Кристин», в морето.

Но засега си почиваше в този огромен кораб, наречен болница - защото тя я възприемаше точно така - като подводница, която пътува безшумно през времето. Светлините никога не гаснат. Температурата никога не пада. Двигателите никога не спират. А ние, екипажът, сме свързани един с друг, въпреки гнева, негодуванието и съперничеството. Ние сме свързани с някаква форма на любов, без значение дали го осъзнаваме.

- Ти се опитваш да правиш чудеса! - бе и? казал шефът на Спешното в шест тази вечер, някак надменно, с изцъклени от изтощение очи. - Просто завий тази жена до стената и си запази силите за някой, на когото можеш да помогнеш!

- Не искам никакви чудеса - отвърна Роуан. - Просто ще извадим стъклата и мръсотията от мозъка и? и ще я върнем на тоя свят.

Как можеше да му каже, че когато бе сложила ръце на раменете на жената, тя бе «чула» със своето диагностициращо сетиво хиляди дребни сигнали; и те и? бяха казали непогрешимо, че жената ще живее. Знаеше какво бе видяла, когато парчетата кост бяха внимателно отстранени от фрактурата и замразени, за да бъдат върнати по-късно на място, когато разкъсаната външна обвивка на мозъка бе доразрязана и наранената тъкан под нея бе увеличена под мощния окуляр на хирургическия уред. Видя жив мозък, невредим и функциониращ, щом аспирира кръвта от него и обгори миниатюрните разкъсани кръвоносни съдове, за да спре кървенето.

Това бе същото непогрешимо чувство, което я бе споходило онзи ден в океана, когато издърпа с лебедката удавника Майкъл Къри на палубата на яхтата си и докосна студената сива плът. Да, тук има живот. Върни го обратно.

Удавникът. Майкъл Къри. Това бе, разбира се, нещото, което си бе казала, че не трябва да забравя. Да се обади на лекаря на Къри. Лекарят на Къри и? бе оставил съобщение както в болницата, така и на телефонния секретар вкъщи.

Бяха минали повече от три месеца от онази ужасно студена майска вечер, когато мъглата закриваше от поглед далечния град и не се виждаше ни една светлинка, когато удавникът на палубата на «Сладката Кристин» бе изглеждал мъртъв, истински труп.

Тя загаси цигарата и извиси глас:

- Приятна вечер, колеги. До понеделник, в осем. - Обърна се към стажантите: - Не, не ставайте.

Доктор Ларкин я хвана с два пръста за ръкава. Тя се опита да се отдръпне, но той стисна по-здраво.

- Не излизай с лодката сама, Роуан.

- Стига, шефе. - Опита се да се освободи. Не стана. - Излизам сама с тази лодка, откакто станах на шестнайсет.

- Много лошо, Роуан, много лошо - рече той. - Ами ако си удариш главата и паднеш зад борда.

Тя се изсмя тихичко и вежливо, въпреки че разговорът бе започнал да я дразни. След миг вече бе в коридора и подмина асансьорите - твърде бавни - към циментовите стълби.

Може би щеше да хвърли по един последен поглед на тримата пациенти в интензивното, по пътя си навън и внезапно мисълта, че изоставя всичко това, я потисна. Мисълта, че няма да се върне чак до понеделник, беше още по-лоша.

Пъхна ръце в джобовете и бързо слезе до четвъртия етаж.

Ярко осветените горни коридори бяха толкова тихи, толкова отдалечени от вечния хаос в спешното. Самотна жена спеше на кушетката в застланата с тъмни килими чакалня. Старшата сестра на приемното гише само и? махна. В забързаните дни на стажанството имаше моменти, когато бе бродила по тези коридори посред нощ, вместо да се опитва да спи. Бе крачила напред-назад, от етаж на етаж, в търбуха на огромната подводница, утешавана от слабия шепот на безбройните машини.

Хич не е добре, че шефът знае за «Сладката Кристин», мислеше тя сега. Не беше добре, че отчаяна и уплашена, го бе завела в дома си следобеда след погребението на втората си майка, а после го бе поканила да седне на палубата, за да пие вино под синьото небе на Тибурон. Хич не беше добре, че в онези кухи, металически моменти, тя бе признала на Ларк, че не иска да остава в тази къща повече, че живее на лодката и понякога заради нея, и че я изкарва в морето сама след всяка смяна, без значение колко дълга е била тя, без значение колко е изморена.

Споделяне - с какво помага то? Ларк бе трупал клише след клише, докато се опитваше да я успокои. Оттогава всеки в болницата знаеше за «Сладката Кристин». И тя вече не беше «мълчаливата Роуан», а «осиновената Роуан», онази, чиито близки са починали в период от шест месеца, която излиза в морето с голяма лодка сам-сама. Тя стана и Роуан, която никога не приема поканите за вечеря на Ларк, които неомъжените и? колежки биха приели без секунда колебание.