Ан Райс - Полунощ

- Май съм чувал преди доста време, че Монахан е проектирал къщата - рече свещеникът. Но не му се щеше да прекъсва англичанина. - Доста съм слушал за госпожица Мери Бет…

- Да, Мери Бет Мейфеър, която се омъжила за съдия Макинтайър, макар че тогава той бил просто един млад адвокат, разбира се. Тяхната дъщеря Карлота Мейфеър управлява къщата сега, както изглежда…

Отец Матингли беше напълно очарован. Не само заради старото му, почти болезнено любопитство относно делата на Мейфеър, а от привлекателния маниер на самия Лайтнър и приятното звучене на британския му акцент. Всичко това беше просто история, не клюки, беше съвсем невинно. Отец Матингли не бе говорил с такъв културен човек от много време. Не, от устата на англичанина това не звучеше като клюка.

И тогава, без да може да се спре, отецът се усети, че разказва с колеблив глас историята на малкото момиченце в училищния двор и онези мистериозни цветя. Е, все пак това не беше изповедта и?, напомни си той. Но въпреки всичко бе плашещо, че му се изплъзна толкова лесно, само след няколко глътки вино. Срамуваше се от себе си. Внезапно осъзна, че не може да пропъди изповедта от главата си. Бе изгубил нишката. Мислеше за Дейв Колинс и странните неща, които бе наговорил, и за гнева на отец Лафърти в онази юлска нощ на базара. Отец Лафърти, който бе присъствал на осиновяването на детето на Деидре.

Дали отец Лафърти бе предприел нещо след налудничавия разказ на Дейв Колинс? Той самият не бе сторил абсолютно нищо.

Англичанинът прояви голямо търпение към мълчанието на потъналия в размисъл свещеник. Всъщност се случи нещо много странно. Отец Матингли имаше чувството, че събеседникът му слуша мислите му! Но това бе невъзможно, пък и ако този мъж можеше да чува спомена му за самата изповед, какво трябваше да стори тогава?

Колко дълъг му се стори онзи следобед. Колко приятен, колко спокоен. Отец Матингли накрая все пак разказа онова, което бе чул от Дейв Колинс, дори спомена и за илюстрациите на «тъмния мъж» и на танцуващите вещици в книгите.

А и англичанинът изглеждаше толкова заинтригуван, само от време на време помръдваше, за да налее вино или да предложи на свещеника цигара, но не го прекъсна.

- Е, какво ви говори всичко това? - прошепна свещеникът накрая. Дали англичанинът бе отговорил нещо? - Нали разбирате, старият Дейв Колинс е мъртъв, но сестра Бриджит Мари май ще живее вечно. Наближава стотака.

Англичанинът се усмихна.

- Имате предвид сестрата от училищния двор в онзи далечен ден.

Истината бе, че отец Матингли вече беше пиян. И отново заговори за двора и децата, и пръснатите по земята цветя.

- Тя сега е в «Болница на милосърдието» - рече той. - Видях я, когато ходих там за последно. Предполагам, че ще я видя и този път. Говори всякакви безсмислици, и то без да съзнава пред кого. Старият Дейв Колинс умря в един бар на Мегазин стрийт. Съвсем подходящо, бих казал. Приятелите му събраха пари за голямо погребение.

Отецът се бе отнесъл отново, мислеше за Деидре и за изповедта. А англичанинът докосна ръката му и прошепна:

- Не бива да се тревожите за това.

Свещеникът се сепна. После за малко да се изсмее на идеята, че някой може да чете мислите му. Но нали точно това бе казала сестра Бриджит Мари за Анта? Че можела да чува мислите на хората през стените и да чете направо в умовете им? Беше ли разказал това на англичанина?

- Да, направихте го. Исках да ви благодаря…

Сбогуваха се в шест следобед пред портите на гробището «Лафайет». Беше настъпил онзи златен момент от вечерта, когато слънцето си отива и всичко наоколо започва да излъчва обратно светлината, попивана през деня. Но колко запуснато изглеждаше всичко - старите варосани стени, огромните магнолии, разкъсали паважа.

- Знаете ли, те всички са погребани тук, всички Мейфеър - рече отец Матингли, като се озърна към желязната порта. - Голяма надземна гробница вдясно от централната алея, около нея има ниска ограда от ковано желязо. Госпожица Карл се грижи за поддръжката и?. Там можете да прочетете всички имена, за които ми говорехте.

Свещеникът щеше да ги покаже лично на англичанина, но вече бе станало време да се връща в ректорията, бе станало време да се връща в Батън Руж, а оттам в Сейнт Луис.

Лайтнър му даде един адрес в Лондон.

- Ако чуете още нещо за това семейство - всичко, което сметнете за уместно да споделите - бихте ли се свързали с мен?

Разбира се, отец Матингли не направи нищо подобно. Бе изгубил името и адреса още преди месеци. Но си спомняше любезния джентълмен, макар че понякога се чудеше кой всъщност бе той и какво искаше. Ако всички свещеници на света притежаваха неговата дарба да утешава, всичко щеше да е прекрасно. Този мъж сякаш разбираше всичко.