Ан Райс - Полунощ

- Какво искате да кажете с това «винаги се връщат»? - попита отец Матингли.

- Връщат се в портмонето и?! - отвърна Дейв, извил вежди. Отпи голяма глътка от бутилката. В нея остана само пяна. - Тя ги раздаваше, а те винаги се връщаха. - Изсмя се сипкаво. В гласа му се усещаше храчка. - Каза същото на майка ми преди петдесет години, когато и? плати за прането. Точно така, за прането - майка ми переше на много от големите къщи и не се срамуваше от това, а госпожица Мери Бет винаги и? плащаше с монети.

- Да бе, разбира се - повтори Ред.

- Но ще ви кажа и още нещо - рече Дейв и се наклони още по-напред, облегнат на лакът, присвитите му очи се взираха в Ред Лониган. - Къщата, бижутата, онова портмоне, те всички са свързани. Също както името Мейфеър, което никога не променят, без значение за кого се омъжват. Винаги си остават Мейфеър. И знаете ли защо? Защото са вещици, онези жени са вещици! Всички до една.

Ред поклати глава. Побутна пълната си бутилка с бира към Дейв и загледа как той я обгръща с пръсти.

- Това си е самата Божия истина, казвам ви. То им се предава по наследство - вещерството, и навремето доста се говореше за това. Госпожица Мери Бет имаше по-голяма сила дори от Стела. - Той отпи голяма глътка от бирата на Ред. - Но беше достатъчно умна да си държи устата затворена, за разлика от нея.

- А ти как узна всичко това? - попита Ред.

Дейв извади малка бяла кесийка от тютюн «Бул Дърам» и я смачка между пръстите си.

- Не ви ли се намират фабрични, отче? - попита той отец Матингли.

Ред се изхили подигравателно. Отец Матингли подаде на Дейв кутия «Пал Мал».

- Благодаря ви, отче. А колкото до твоя въпрос, Ред. Знам всичко това от майка си, която пък го е чула от госпожица Мери Бет още през двайсет и първа, когато госпожица Карлота е завършвала «Лойола» и всички не спирали да хвалят качествата и? - каква умна жена, адвокат и прочее. «Тя не е избрана, казала Мери Бет на майка ми. Стела е. Стела има дарбата и тя ще получи всичко след смъртта ми.» «И каква е тази дарба, госпожице Мери Бет?», попитала майка ми. «Как каква, Стела вижда мъжа, рекла госпожица Мери Бет. А онази, която вижда мъжа, когато е съвсем сама, наследява всичко.»

Отец Матингли усети как по гърба му пролазва хлад. Бяха минали единайсет години от изповедта на онова дете, но той не бе забравил и дума от нея. Те го наричат «мъжа».

Но отец Лафърти гледаше намръщено Дейв.

- Виждала мъжа? - попита той студено. - И какво, в името на Бога, означава тази глупост?

- Ами, отче, струва ми се, че добър ирландец като вас сам може да си отговори на този въпрос. Нима можете да отречете факта, че вещиците наричат дявола «мъжа»? Нима можете да отречете, че те го призовават посред нощ и той им се явява, за да ги изкуши да сторят неизразимо зло! - Дълбокият му продран, нездрав смях отново се разнесе и той извади парцалива кърпа от джоба си, за да избърше носа си. - Вещици са, и вие го знаете, отче. Това са те и винаги са били такива. Вещерството им е по наследство. Старият господин Жулиен Мейфеър, помните ли го? Аз го помня. Той знаеше всичко. И вие знаете, че това е истината, отче.

- Да, по наследство е - рече отец Лафърти и стана на крака. - Но това е наследено невежество, завист и психическо разстройство! Някога чувал ли си за подобни неща, Дейв Колинс? Никога ли не си чувал за омраза между сестри, за завист, за безогледна амбиция! - Той се обърна и си тръгна, като бързо се смеси с тълпата, без да дочака отговор.

Отец Матингли бе като зашеметен от гнева му. Искаше му се отец Лафърти просто да се бе изсмял, както правеше Дейв Колинс, който пресуши бутилката на Ред и рече:

- Ще ми заемеш ли малко дребни, Ред? - Очите му се стрелкаха към отец Матингли.

Ред стоеше равнодушен и се взираше в празната бутилка. И сякаш като насън изрови един смачкан долар от джоба на панталона си.

Същата вечер, почти задрямал, отец Матингли си спомни за книгите, които бе чел в семинарията. Високият мъж, тъмният мъж, хубавият мъж, злият дух, който идва през нощта… огромният мъж, който води сборището на вещиците! Спомни си избледнелите илюстрации в една книга - красиво изработени, но страховити. «Вещици», промълви той думата, докато се унасяше. Тя каза, че той е дяволът, отче. Че е грях дори да го поглеждам.

Събуди се преди зазоряване, а в главата му звучеше гневният глас на отец Лафърти. Завист, психически разстройства. Това ли беше истината, скрита между редовете? Като че ли някакво съдбовно важно парченце бе паснало в мозайката. Вече почти можеше да види цялата картина. Къща, управлявана с желязна ръка, къща, в която красиви и одухотворени жени са преживели трагедия. И все пак нещо още го тревожеше… Те всички го виждат, отче. Цветя, пръснати под краката, дълги бели гладиоли и нежни папрати. Виждаше как обувката му ги мачка.