Ан Райс - Полунощ

Не можеше да си спомни да е чул слух за завръщането и? от Калифорния. Но по някое време през 1956-а разбра, че тя е в някакъв пансион, в «Света Роза от Лима». После плъзна мълвата, че била изключена и избягала в Ню Йорк.

Госпожица Келерман разказа на отец Лафърти всичко един следобед на стълбите пред църквата. Чула го от прислужницата си, която познавала едно цветнокожо момиче, което понякога помагало в онази къща. Деидре била открила късите разкази на майка си в един куфар на тавана, «всичките онези безсмислици за Гринидж Вилидж». И избягала да потърси баща си, макар че никой не знаел дали той е още сред живите.

Всичко свършило с прибирането и? в «Бел вю» и госпожица Карлота отлетяла за Ню Йорк да я прибере.

И тогава един следобед през лятото на 1959 година, на една кухненска маса, отец Матингли чу за «скандала».

Деидре Мейфеър била бременна, на осемнайсет години. Отпаднала от курсовете в колеж в Тексас. А бащата? Един от собствените и? преподаватели, представяте ли си, женен мъж, протестант. Дори сега се развеждал с жена си - след десетгодишен брак! - за да се ожени за Деидре!

Като че ли цялата енория говореше за това. Госпожица Карлота си измила ръцете от всичко, казваха хората, но госпожица Нанси завела Деидре до Гай Майер да и? купи красива рокля за сватбата, която щяла да се състои в градската бална зала. Сега Деидре била красиво момиче, красиво като Анта и Стела. Красиво като госпожица Мери Бет.

Отец Матингли помнеше само изплашеното дете с пребледняло лице. Стъпкани цветя под краката.

Но сватбата така и не се състоя.

Когато Деидре влезе в петия месец, бащата на бебето бе убит на път за Ню Орлиънс. Колата се разбила на шосето над реката. Кормилната щанга на стария му форд, модел 52-ра, била счупена и той изгубил контрол над колата, която се забила в един дъб и веднага експлодирала.

И тогава, докато вървеше сред тълпата на църковния базар една юлска вечер, отец Матингли чу най-странната история за Мейфеър, история, която щеше да го преследва с години, както онази изповед.

Светлините в асфалтовия двор бяха запалени. Енориашите, по ризи и памучни рокли, се разхождаха бавно покрай сергиите, изпробваха си късмета на разни игри. Заложи десетаче и спечели шоколадов кейк, когато колелото се завърти. Спечели плюшено мече. Асфалтът беше омекнал от жегата. Бирата се лееше от импровизирания бар от дъски, сложени на варели. И на отец Матингли му се струваше, че накъдето и да се обърне, долавя шепот за случващото се в дома на Мейфеър.

Сивокосият Ред Лониган, възрастният погребален агент, слушаше Дейв Колинс, който му разказваше, че онези жени държат Деидре заключена в стаята и?. Отец Лафърти седна до тях и тихо се загледа в Дейв над халбата си с бира. Дейв каза, че познавал онова семейство по-отдавна от всеки друг, дори по-отдавна от Ред.

Отец Матингли си взе студена бутилка «Джакс» от бара и седна в края на пейката.

Дейв Колинс вече беше в стихията си с двама свещеници за публика.

- Роден съм през 1901, отче! - обяви той, макар че отец Матингли дори не поглеждаше към него. - В една година със Стела Мейфеър и помня, когато я изритаха от Академията на урсулинките и госпожица Мери Бет я изпрати в училище в центъра.

- Твърде много се клюкари за това семейство - рече мрачно Ред.

- Стела беше същинска вуду кралица, така си е - продължи Дейв. - Всички го знаеха. Но не си мислете, че са били някакви си заклинания и магийки за по няколко пенита. При Стела не беше така. Тя винаги имаше портмоне, пълно със златни монети.

Ред се изсмя тъжно под мустак.

- Всичко, което накрая имаше, беше просто лош късмет.

- Е, тя доста си поживя, преди Лайънъл да я застреля - рече Дейв, присвил очи и облегнат напред на дясната си ръка, докато с лявата държеше бутилката. - И скоро след смъртта и? това портмоне се появи точно до леглото на Анта и където и да го криеха, то отново се връщаше там.

- Да бе, разбира се.

- В него имаше монети от целия свят - италиански, френски и испански.

- А ти откъде знаеш? - попита Ред.

- Отец Лафърти го е виждал, нали, отче? Вие сте виждали тези монети. Госпожица Мери Бет ги хвърляше с шепи в кутията за дарения всяка неделя, знаете, че е така. И знаете какво казваше всеки път: «Похарчете ги бързо, отче, отървете се от тях преди залез, защото те винаги се връщат».

- За какво говориш, по дяволите! - сопна се Ред.

Отец Лафърти не продума. Малките му черни очички скачаха от Дейв на Ред и обратно. После погледна отец Матингли, който седеше насреща му.