Ан Райс - Полунощ

Деидре Мейфеър роди детето си. Роди го в новата «Болница на милосърдието» на седемнайсети ноември и същия този ден го целуна и го предаде в ръцете на отец Лафърти, за да бъде кръстено и предадено на грижите на братовчедите от Калифорния, които го бяха осиновили.

Но точно Деидре държеше детето да носи името Мейфеър. Дъщеря и? никога нямаше да приеме друго фамилно име, иначе тя нямаше да подпише документите. Старият и? чичо Кортланд Мейфеър също бе настоявал за това, така че дори отец Лафърти не можа да я накара да промени решението си. Тя искаше да го види черно на бяло в кръщелното свидетелство. А горкият стар Кортланд Мейфеър - изискан джентълмен - по това време бе вече мъртъв след едно ужасно падане по стълбите.

Отец Матингли не си спомняше кога за първи път чу думата «неизлечимо». Тя беше започнала да полудява още преди да напусне болницата. Все говореше на глас на някого, все казваше: «Ти го направи, ти го уби». Сестрите се страхуваха да влизат в стаята и?. Тя отиваше до параклиса на болничната морава, смееше се и говореше на глас насред месата, обвиняваше празното пространство, че е убило нейния любовник, че я е разделило от детето и?, че я е оставило сама сред «врагове». Когато сестрите се опитваха да я успокоят, тя направо подивяваше. Санитарите идваха и я отвеждаха, а тя риташе и пищеше.

През пролетта, когато отец Лафърти почина, те вече я бяха изпратили в лудница някъде далече. Никой не знаеше къде. Рита Лониган попита своя свекър, Ред, защото много искаше да и? пише. Но госпожица Карл каза, че това не е добра идея. Никакви писма за Деидре.

Само молитви за Деидре. А годините се изнизваха. Отец Матингли напусна енорията. Работеше в мисии в чужбина. Работеше в Ню Йорк. Замина толкова надалече, че Ню Орлиънс вече не присъстваше в мислите му, освен от време на време, когато го връхлиташе внезапен спомен и срам: Деидре Мейфеър - детето, на което не бе помогнал, неговата изгубена Деидре.

И тогава, в един следобед през 1976-а, когато бе дошъл за кратко в старата енория, отец Матингли мина покрай къщата и видя една слаба, бледа жена да седи в плетен стол на страничната веранда зад воал от прашна мрежа. Приличаше досущ на призрак в бялата си нощна роба, но той веднага разбра, че това е Деидре. Позна черните къдри, които се спускаха по раменете и?. И щом отвори ръждясалата порта и пристъпи на каменната пътечка, видя, че дори изражението на лицето и? е същото - да, това беше Деидре, която бе довел до тази къща преди трийсет години.

Беше безизразна зад хлътналата на дървената си рамка мрежа. Никакъв отговор, когато прошепна:

- Деидре.

На врата и? имаше верижка със смарагд - красив камък, а на пръста и? - рубинен пръстен. Това ли бяха бижутата, за които се говореше? Колко неуместни изглеждаха на тази притихнала жена в провиснала бяла нощна роба. Тя не показа да го е чула или забелязала с нищо.

Срещата му с госпожица Мили и госпожица Нанси беше кратка, неловка. Карл беше на работа в центъра, разбира се. И да, това наистина била Деидре, вече щяла да остане у дома, но не, нямало нужда да се шепне.

- Разсъдъкът и? вече си е отишъл - каза Нанси с горчива усмивка. - Електрошокът е изтрил първо паметта и?, а после и всичко останало. Тя не би могла дори да се спаси, ако тук лумне пожар. Само от време на време кърши ръце, опитва се да говори, но не може…

- Стига! - прошепна госпожица Мили с леко поклащане на главата, извила леко уста, сякаш бе признак на лош вкус да обсъждат това. Тя вече бе стара, стара и красиво посивяла, фина като госпожица Бел навремето, госпожица Бел, която отдавна вече я нямаше. - Искате ли още кафе, отче?

Но в стола на верандата седеше красива жена. Електрошокът не бе прошарил косата и?. И очите и? още бяха наситеносини, макар и съвсем празни. Приличаше на статуя в църква. Отче, помогни ми. Смарагдовият пръстен улавяше светлината и пламтеше като миниатюрна звезда.

След това отец Матингли не идваше често на юг, пък и вече не бе добре дошъл в тази къща. Извиненията на госпожица Нанси ставаха все по-груби. Понякога дори никой не отваряше вратата. Ако Карл беше в къщата, визитата беше кратка, превзета. Вече нямаше кафе в зимната градина, само бърза размяна на няколко думи в огромния прашен салон. Дали изобщо включваха осветлението? Полилеите бяха отвратително мръсни.

Разбира се, тези жени остаряваха все повече. Мили почина през 1979 година. Погребението беше грандиозно, с братовчеди от цялата страна.

На следващата година си отиде Нанси. Отец Матингли получи писмо от Ред Лониган. Тогава беше в Батън Руж и дойде само за погребението.