Ан Райс - Полунощ

Сега, когато наближи ъгъла, отец Матингли отново се сети за писмото от младия свещеник - че Деидре Мейфеър все повече се съсухря, че вече едва ходи.

Но тогава как, за бога, се беше разбуйствала на 13 август? Как би могла да изпотроши прозорците и да изкара акъла на санитарите от лудницата?

А Джери Лониган бе казал, че шофьорът му видял как от къщата излитат разни предмети - книги, един часовник, всякакви неща - просто излитали от прозорците. А и ужасният, почти животински вой.

Свещеникът просто не можеше да повярва в това.

Но имаше доказателство.

Докато вървеше бавно към портата в горещия августовски следобед, той видя един стъклар в бяла униформа на предната веранда. Беше качен на дървена стълба и замазваше с нож маджуна по новите стъкла. На всички тези високи прозорци искряха нови стъкла с лепенки на търговската марка.

Няколко метра по-нататък, от южната страна на къщата, зад булото от ръждивата мрежа седеше Деидре. Ръцете и? бяха свити към гърдите, главата и? бе килната настрани и опряна на облегалката на стола. Смарагдовият и? медальон проблесна за миг като мъничка зелена искра.

О, какво ли е било за нея да счупи тези прозорци? Да усеща как силата препуска из крайниците и?, да чувства подобна непозната мощ? Сигурно дори воят и? се бе сторил великолепен.

Но все пак това бе странна мисъл. Той усещаше как потъва в някаква странна, неясна тъга, в някаква огромна меланхолия. О, Деидре, горката малка Деидре.

Истината беше, че изпитваше тъга и горчивина, както винаги, когато я видеше. И знаеше, че няма да извърви каменната пътечка до предните стълби. Няма да звънне на вратата само за да чуе отново, че госпожица Карл не е вкъщи или пък че не може да го приеме точно сега.

Това пътешествие бе неговото лично покаяние. Преди повече от четирийсет години той бе сгрешил в онзи съдбоносен съботен следобед, когато разсъдъкът на момичето вече висеше на косъм. И вече никакво посещение не можеше да промени нещата.

Остана до оградата доста време, слушаше стърженето на ножа на стъкларя по прозореца, изненадващо ясен в меката тропическа тишина. Усещаше как жегата прониква в обувките му, в дрехите му. Остави меките глинести цветове на този влажен и сенчест цвят да го погълнат.

Това беше превъзходно място. Със сигурност по-добро от някоя стерилна болнична стая или от алея сред ниско подрязана морава, не по-различна от изкуствен килим. И какво го караше да мисли, че би могъл да стори за нея онова, което толкова много лекари не бяха успели да направят? Може би тя никога не бе имала шанс. Само Бог знаеше.

Внезапно зърна някакъв посетител зад прашната мрежа, който седеше до бедната луда жена. Хубав млад мъж - висок, тъмнокос и добре облечен, въпреки ужасната жега. Може би някой от братовчедите от Ню Йорк или Калифорния.

Младежът сигурно току-що бе излязъл на верандата от салона, защото само преди миг го нямаше.

Изглеждаше толкова загрижен. Начинът, по който се приведе към Деидре, определено говореше за нежност. Сякаш я целуваше по бузата. Да, точно това правеше.

Свещеникът видя това дори в гъстата сянка и жестът го трогна дълбоко. Направи тъгата му още по-болезнена.

Стъкларят беше свършил. Прибираше стълбата си. Слезе по предните стълби, мина по каменната пътека и покрай верандата с мрежата, като отместваше със стълбата клоните на банановите дървета и избуялия олеандър.

Свещеникът също бе приключил със своето покаяние. Сега трябваше да тръгва към къщи, обратно към горещите голи павета на Констанс стрийт, към хладното уединение на ректорията. Бавно се обърна и тръгна към ъгъла.

Погледна назад само веднъж. Сега на верандата с мрежата седеше само Деидре. Но хубавият млад мъж сигурно щеше да се върне скоро. Онази нежна целувка бе трогнала дълбоко свещеника, защото означаваше, че някой все още обича изгубената душа, която самият той не бе успял да спаси преди много време.

Четири

Тази нощ трябваше да свърши нещо, трябваше да се обади на един човек. Беше важно. Но след петнайсет часа работа - дванайсет от тях в операционната - тя вече не можеше да си спомни на кого.

Вече не беше Роуан Мейфеър, с всичките мъки и грижи на Роуан. Тя беше просто доктор Мейфеър, празна като чисто стъкло, седнала тихо в стаичката на лекарите, с ръце в джобовете на мръсната бяла престилка, с крака на отсрещния стол, с цигара «Парламент» между устните, заслушана във вечните разговори на неврохирурзите.

Тихи експлозии смях, гласове, припокриващи други гласове, миризма на алкохол, шумолене на колосани дрехи, сладкият аромат на цигарите. Това не беше срамно, защото почти всички пушеха. Беше хубаво да остава тук, беше уютно в сиянието на лампите около мръсната маса «Формика», на мръсния линолеум, между мръсните бежови стени. Хубаво беше да има време за малко размисъл, време, в което споменът да се върне и да я изпълни отново, да я накара да се чувства някак тежка и непроницаема.