Ан Райс - Полунощ

Всъщност това беше един почти перфектен ден и затова краката я боляха толкова много. Беше направила три спешни операции, една след друга - от огнестрелна рана в шест сутринта до жертвата на пътен инцидент преди четири часа. И ако всички дни бяха като този, животът и? щеше да е просто прекрасен. Всъщност щеше да е абсолютно прекрасен.

Едва сега, докато се отдаваше на умората, си даде сметка за това. След десет години в медицинското училище, стажове и специализиране сега тя беше онова, което винаги бе искала да бъде - лекар, неврохирург и то на щат в отделението по неврохирургия на огромната университетска болница, в която имаше Спешен център, където можеше да оперира спешни случаи постоянно.

Трябваше да признае, че се гордее с това. Гордееше се с първата си седмица работа като нещо различно от претоварен и крайно изтощен старши стажант, който през половината време трябва да оперира под наблюдението на някой друг.

Дори неизбежните разговори днес не бяха толкова ужасни - безкрайните филипики в операционната, диктуването на бележки след това и накрая шумното неофициално обсъждане в стаята за кафе. Тя харесваше колегите си - стажанти със свенливо изражение, доктор Питърс и доктор Блейк, които току-що бяха започнали смяната си и я гледаха сякаш е магьосница, а не лекар. И доктор Симънс, старши стажант, който от време на време и? прошепваше, че тя е най-прекрасният лекар, когото е виждал в хирургията, и че сестрите казвали същото. После доктор Ларкин, обичаният от всички шеф на неврохирургията, наричан от протежетата си Ларк, който цял ден я караше да обяснява в най-големи подробности: «Обяснявай, Роуан, обяснявай подробно. Трябва да казваш на тези момчета какво правиш. Господа, вижте само, това е единственият неврохирург в цялата западна цивилизация, който не обича да говори за работата си».

Меко казано. Тя мразеше да говори! Беше подозрителна към езика по рождение, защото умееше да «чува» с невероятна точност онова, което лежеше под него, пък и не можеше да се изразява особено добре.

Слава богу, сега те заговориха за виртуозното изпълнение на доктор Ларкин при операцията на менингиома този следобед и тя можеше да се отдаде на възхитителното изтощение, вкусвайки цигарата и ужасното кафе, и прекрасното сияние на лампите на красивите голи стени.

Проблемът беше, че тази сутрин се зарече да не забрави онова лично нещо, онова обаждане, което трябваше да проведе и наистина бе важно за нея. Но какво беше то? Щеше да изскочи в паметта и? веднага щом излезеше от сградата.

А тя можеше да си тръгне, когато пожелае. Все пак беше щатен хирург и не трябваше да стои в болницата повече от петдесет часа, не и? се налагаше да спи в стаята за спешни повиквания и никой не очакваше от нея да слиза в операционния блок само за да провери как вървят нещата, макар че май точно това и? се искаше да направи.

Преди две години, може би дори по-малко, отдавна щеше да си е тръгнала. Щеше да профучи през Голдън Гейт с максималната разрешена скорост, нетърпелива да бъде отново Роуан Мейфеър, на руля на «Сладката Кристин», която сама извеждаше от залива Ричардсън към открито море. Едва когато нагласеше автопилота на широк обходен курс, далече от търговските маршрути, изтощението щеше да я победи. Тя щеше да слезе в кабината, където дървото искреше така брилянтно, както и лъскавият месинг, и щеше да падне на двойното легло, щеше да потъне в неспокоен сън, през който да проникват сладко всичките шумове на яхтата.

Но това беше преди творенето на чудеса в операционната да стане така всепоглъщащо. Научната работа все още я зовеше. И Ели, и Греъм, осиновителите и?, още бяха живи, и къщата със стъклени стени на брега на Тибурон още не беше мавзолей, пълен с книги и дрехи на мъртъвци.

Сега трябваше да мине през този мавзолей, за да стигне до «Сладката Кристин». Трябваше да види неизбежната поща, която все още пристигаше за Ели и Греъм. И може би дори да чуе едно-две съобщения на телефонния секретар, оставени от приятели от други градове, които още не бяха разбрали, че Ели е умряла от рак миналата година, а Греъм от «удар», както го наричаха простичко, два месеца преди нейната смърт.

Все още поливаше папратите в памет на Ели, която дори им бе пускала музика. Караше ягуара на Греъм, защото да го продаде би било истинско безобразие. Та тя дори не бе подредила писалището му.

Удар. Мрачно, грозно усещане мина през нея. Не мисли за Греъм, умрял на кухненския под, а за победите през деня. Спаси три живота за последните петнайсет часа, докато други лекари можеха и да ги оставят да загинат. На два други живота, поверени на чужди ръце, оказа компетентната си помощ. И сега трима от тези пациенти спят в интензивното отделение, без опасност за живота, и имат очи, с които да гледат, усти, с които да оформят думите, и когато хванеш ръцете им, те ги стискат, както си им казала да направят.