Ан Райс - Полунощ

Ако само знаеха и останалото, мислеше тя, колко загадъчна бе всъщност, дори за самата себе си. А и какво биха казали за мъжете, които харесваше, яките служители на закона и героите от пожарникарските камиони с куки и стълби, за които излизаше на лов в шумните, но безопасни квартални кръчми. Подбираше партньорите си най-вече по загрубелите ръце и гласове, по широките гърди и мощни бицепси. Да, какво щяха да кажат за това, за всички онези съвкупления в кабината на «Сладката Кристин», докато полицейският револвер трийсет и осми калибър виси в черния си кобур на куката на стената.

И разговорите след това - не, по-скоро монолозите - в които тези мъже, изпитващи същата отчаяна нужда, разказваха за миговете на опасност, за постиженията си, за уменията и безстрашието си. От изгладените им униформени ризи ухаеше на смелост. Пееха песен за живот и смърт.

- Защо все такива ги търсиш? - бе попитал веднъж Греъм. - Все тъпи, необразовани и дебеловрати? Ами ако някой от тях забие месестия си юмрук в лицето ти?

- Защото така - отвърна тя хладно, без дори да го поглежда. - Те не правят такива неща. Те спасяват животи и точно затова ги харесвам. Харесвам героите.

- Говориш като четиринайсетгодишна хлапачка - бе отвърнал кисело Греъм.

- Нещо не си разбрал - рече Роуан. - Когато бях на четиринайсет, мислех, че адвокатите като теб са героите.

Той се извърна от нея, но тя видя огорчението в очите му. Огорчението на Греъм сега, повече от година след смъртта му. Вкусът на Греъм, миризмата на Греъм, накрая и Греъм в леглото и?, защото Греъм щеше да си тръгне още преди смъртта на Ели, ако Роуан не бе отстъпила.

- Не ми казвай, че не си го искала - каза и? той на дебелия пухен матрак в каютата на «Сладката Кристин» - Майната им на твоите пожарникари; майната им на ченгетата.

Спри да спориш с него. Спри да мислиш за него. Ели така и не разбра, че ти си легна с него, нито защо смяташе, че трябва да го направиш. Най-важното е, че Ели не разбра. И ти не си в къщата на Ели. Дори не си на лодката, която Греъм ти даде. Ти си все още тук, на сигурно, в антисептичната тишина на своя свят, а Греъм е мъртъв и заровен в малкото гробище в Северна Калифорния. И няма значение как е умрял, защото никой не знае истината за това. Не му позволявай да е около теб духом, както казват, докато завърташ стартера на неговата кола, която трябваше да продадеш още преди години, или когато вървиш из влажните, мразовити стаи на къщата му.

И все пак тя все още говореше с него, все още продължаваше да води безкрайната си защита. Смъртта му бе направила невъзможно всяко реално разрешение. А след това нейната омраза и нейният гняв бяха създали неговия призрак. Той вече избледняваше, но все още я преследваше, дори тук, в сигурността на коридорите на нейното владение.

Ще бъда с други, когато си поискам, искаше и? се да му каже. Ще бъда с тяхното его и техния опак характер, с тяхното невежество и с безгрижното им чувство за хумор; с тяхната грубост, със страстната им и проста любов към жените, с техния страх от жените. Дори с техните приказки, да, с безкрайните им приказки, които - благодаря ти, Боже! - изобщо не приличаха на тези на неврохирурзите, и то без да очакват от мен да казвам нещо, те дори не искат да знаят коя съм или каква съм - ракетен инженер, супершпионин, магьосница или пък неврохирург. «Да не искаш да кажеш, че оперираш хорските мозъци?!»

Какво значение имаше всичко това?

Всъщност сега Роуан разбираше повече «от мъже» от времето, когато Греъм спореше с нея. Тя разбираше връзката между нея самата и тези униформени герои - че това да влизаш в операционната, да нахлузваш стерилните ръкавици и да вдигаш микрокоагулатора и микроскалпела си беше като да влизаш в горяща сграда, като да се намесваш в сцена на семейно насилие, за да спасиш съпругата или детето.

Колко пъти бе чувала да сравняват неврохирурзите с пожарникари? След което и ловката критика, че е по-различно, защото не твоят живот виси на косъм. Но, по дяволите, това не беше вярно. Защото ако се провалиш, ако се проваляш до онази ужасна степен, и то достатъчно често, ти ще бъдеш разрушен с такава сигурност, както и ако над главата ти се срути горящ покрив. Ти оцеляваш благодарение на перфектността и смелостта си, защото просто няма друг начин да оцелееш и всеки миг в операционната е изпитание на живот и смърт.

Да, същата смелост, същата любов към напрежението и към опасността - това виждаше тя в онези груби мъже, които обичаше да целува, да гали и кърми. Мъже, които обичаше да лягат върху нея; мъже, които не искаха от нея да говори.