Ан Райс - Полунощ

Тъмнината падаше с някак металическо еднообразие; океанът се сливаше с небето. Беше толкова студено, че Роуан носеше вълнените ръкавици и моряшката шапка дори в каютата, пиеше чаша след чаша димящо кафе, което така и не успя да прогони крайното и? изтощение. Очите и? гледаха, както винаги, към развълнуваното море.

После се появи Майкъл Къри - просто точица някъде там - възможно ли бе да е човек?

Носеше се във водата по очи, с отпуснати крайници, ръцете му бяха близо до главата, а черната му коса се открояваше в сияещата сива вода. Останалото бяха само дрехи - издути около тялото му. Палто с колан и кафяви ботуши. Изглеждаше мъртъв.

В онези първи минути тя разбра само, че това не е разложен труп. Ръцете, макар и бледи, не бяха подути. Сигурно бе паднал от борда на някакъв голям кораб само преди минути, или часове. Сега бе изключително важно да даде сигнал «Пан пан»11 за помощ и да укаже координатите си, а после да се опита да го извади на борда.

Оказа се, че катерите на бреговата охрана са на мили от нея, а спасителните хеликоптери са вече заети. На практика в района нямаше нито един малък съд, който да приеме съобщението. А мъглата продължаваше да се стеле. Помощ щеше да дойде възможно най-скоро, но никой не можеше да каже кога.

- Ще се опитам да го извадя от водата - рече тя. - Сама съм тук. Просто елате възможно най-бързо.

Нямаше нужда да им казва, че е лекар, или пък да им напомня онова, което те вече знаеха - че в толкова студена вода удавниците могат да оцелеят невероятно дълго, защото спадът в температурата забавя метаболизма. Мозъкът им «заспиваше», като оставаше да функционира единствено кръвообращението. Най-важното бе да го извади и да започне да го реанимира.

А това беше трудната част, защото не бе правила подобно нещо преди. Имаше нужното оборудване обаче - нещо като хамути, закачени за здраво найлоново въже, което минаваше през бензинова лебедка на покрива на мостика - с други думи, разполагаше с необходимото да го извлече на борда, ако успееше да се добере до него, а точно в последното може би щеше да се провали.

Веднага навлече гумените ръкавици и спасителната жилетка, после сама се завърза с един от хамутите и взе втори за мъжа. Провери такелажа, включително и въжето, свързано с малката гумена лодка, и се увери, че е здраво; после спусна лодката зад борда на «Сладката Кристин» и заслиза по стълбичката, без да обръща внимание на кипящото море, люшкащата се стълба и пръските, които обливаха лицето и?.

Той се носеше към нея, докато тя гребеше към него, но водата почти заливаше гумената лодка. За секунда Роуан бе сигурна, че няма да успее, но отказа да се предаде. Накрая, като почти се прекатури от малката лодка, тя достигна ръката му и я стисна, после го задърпа към себе си. А сега - как, по дяволите, да му сложи правилно хамута на гърдите.

Водата отново почти погълна лодката, пък и Роуан едва не я обърна. И тогава друга вълна я повдигна и я запрати над тялото на мъжа. Изтърва ръката му. Изгуби го. Но той изплува като коркова тапа. Тя го хвана за лявата ръка и наниза хамута на главата и лявото му рамо, а после прекара лявата му ръка през него. Беше изключително важно обаче да прекара и дясната ръка. Трябваше да нагласи хамута добре, ако искаше да го дърпа за него - беше станал много тежък с тези мокри дрехи.

И през цялото време онова нейно диагностициращо сетиво работеше, докато тя не откъсваше поглед от полупотъналото лице, докато усещаше студената плът на протегнатата му ръка. Да, той е там, той може да се върне. Качи го на палубата.

Мощните вълни я връхлитаха една след друга и и? пречеха да стори каквото и да било, освен да го държи. Накрая успя да сграбчи десния му ръкав, провря ръката му в хамута и веднага го затегна здраво.

Малката гумена лодка се преобърна и тя се озова при него. Глътна вода, после се издигна над повърхността. Беше останала без дъх, студът се просмукваше в дрехите и?. След колко ли минути щеше да загуби съзнание? Но вече бе вързала и него за яхтата така сигурно, както бе вързана и самата тя. Ако успееше да стигне до малката стълбичка, без да припадне, щеше да го извлече с лебедката. Хвана се за своето въже и започна да се издърпва по него, като отказваше дори да си помисли, че може да не успее. Широкият десен борд на «Сладката Кристин» бе като бяло петно, което изчезваше и се появяваше, докато вълните я заливаха отново и отново.

Най-после се блъсна в борда. Ударът я свести напълно. Пръстите и? в ръкавиците отказваха да се свият, когато посегна към най-долната въжена стъпенка на стълбичката. Но тя им заповяда: «Свийте се, дяволите да ви вземат, хванете въжето». И видя, че дясната и? ръка се подчинява, макар че вече не я усещаше. Лявата и? ръка посегна встрани от стълбата. Роуан отново издаде заповед към скованото си тяло и почти с изумление установи, че вече се качва по стълбата.