Ан Райс - Полунощ

За миг остана просната на палубата, не можеше да помръдне. Топлият въздух от отворената врата на мостика ставаше на пара, като горещ дъх. После започна да разтрива пръстите си, докато чувствителността им не се върна. Нямаше време да се стопли; нямаше време да стори нищо друго, освен да стане и да отиде до лебедката.

Ръцете я боляха, но сториха онова, което тя искаше, почти автоматично и включиха мотора. Лебедката изрева и запя, когато започна да навива найлоновото въже. И внезапно Роуан видя тялото на мъжа да се издига над перилата на борда - главата му висеше, ръцете му бяха широко разперени, безжизнено провиснали от найлоновата примка на хамута, от натежалите дрехи шуртеше вода. Мъжът падна с главата напред на палубата.

Лебедката изпищя, докато го влачеше все по-близо към макарата, а после отново го изправи на около три стъпки от вратата. Роуан изключи мотора. Мъжът падна, подгизнал, безжизнен, твърде далече от топлата струя.

И тогава тя разбра, че няма да може да го завлече вътре и че няма време да се занимава повече с въжета и макари.

С един мощен тласък го обърна и изпомпа почти литър и половина морска вода от дробовете му. После го вдигна, намести се под него и отново го просна по гръб. Свали ръкавиците си, защото затрудняваха движенията и?. Плъзна лявата си ръка под врата му и с пръстите на дясната стисна носа му, а после издиша в устата му. Сякаш виждаше в ума си как топлият въздух нахлува в него. Като че ли можеше да го прави до безкрай, без да съживи неподвижното тяло под себе си.

Премести се на гръдния му кош, като започна да го натиска колкото можеше по-силно по гръдната кост, после отпускаше, и отново така, около петнайсетина пъти.

- Хайде, дишай! - прошепна тя, сякаш изричаше проклятие. - Мамка ти, дишай!

После отново долепи устни до неговите.

Невъзможно бе да се каже колко време измина; бе изгубила представа за него, както когато оперираше. Просто продължаваше да опитва, от гръдния масаж през дишане уста в уста, като спря само колкото да провери безжизнената каротидна артерия и да установи, че диагностичното послание е същото - жив - преди да продължи.

Тялото му се мяташе по палубата от усилията и?, кожата му лъщеше като восък, токовете на кафявите му кожени обувки тракаха по дъските.

Тя отново се опита да го завлече в кабината на мостика, но беше безсмислено. Почти несъзнателно установи, че в мъглата няма никакви светлини и не се чува рев на хеликоптер в небето. Затова продължи, спираше само да го плесне по лицето и да му каже, че знае, че е там, и че го чака да се върне.

- Зная, че можеш да ме чуеш! - крещеше тя, докато натискаше отново гръдната му кост. Представи си сърцето и дробовете му до най-дребните анатомични детайли. И тогава, когато отново повдигна врата му, той внезапно отвори очи, а лицето му се озари от огъня на живота. Гърдите му се издигнаха към нея; тя усети как дъхът се излива от тялото му и облива лицето и?, горещ дъх.

- Точно така, дишай! - надвика тя вятъра. Но защо бе толкова изумена, че е оживял, че се взира в нея, когато дори не бе и помисляла да се откаже?

Дясната му ръка се стрелна и се вкопчи в нейната. И той каза нещо, промърмори нещо неразбираемо, нещо, което обаче звучеше като име.

Тя пак го плесна по бузата, но този път по-леко. Дъхът му излизаше накъсано, учестено, лицето му се сви от болка. Но сега сините му очи бяха ясни и… несъмнено живи. Сякаш никога не бе виждала човешки очи, никога не бе виждала тези пламнали, брилянтни желатинови сфери да се взират в нея от човешко лице.

- Продължавай, дишай. Чуй ме, отивам долу за одеяла.

Той отново сграбчи ръката и?; започна силно да трепери.

И докато се опитваше да се освободи, тя видя как погледът му минава покрай нея и право нагоре. Той вдигна лявата си ръка. Сочеше нещо. Най-после една светлина пропълзя по палубата. Мъглата се кълбеше, гъста като дим. Хеликоптерът беше дошъл точно навреме; вятърът жилеше очите и?. Тя едва виждаше ските за приземяване на машината.

Падна назад, сама вече на ръба на припадъка, но усещаше ръката му да стиска нейната. Опитваше се да и? каже нещо. Тя потупа дланта му и рече:

- Добре, добре, вече всичко е наред, те ще те отведат.

После започна да крещи нареждания на хората от бреговата охрана, които слязоха по стълбичката на хеликоптера: да не го затоплят бързо и, за бога, да не му дават нищо топло за пиене. Това е сериозна хипотермия. Да се обадят за линейка по нейното радио.

Страхуваше се за него, когато го отнесоха. Но всъщност знаеше какво щяха да кажат лекарите: няма неврологични увреждания.