Ан Райс - Полунощ

Както и да е, вече се съмвало, когато решили да се приберат. Съдия Макинтайър бил поговорил доста с Жулиен по бизнес въпроси, защото по онова време той бил още адвокат, затова се разбрали да се срещнат за обяд в града, а Жулиен щял да се опита да му помогне да постъпи в някоя фирма. И точно тогава, когато съдията прегърнал здраво Жул за сбогом, Мери Бет свалила меката шапка и разпуснала черната си коса. Казала му, че е жена, и той едва не умрял на място.

Мисля, че още в този миг се е влюбил в нея. Аз пристигнах година след женитбата им. Госпожица Карлота вече се беше родила, Лайънъл щеше да се появи след десет месеца, а година и половина по-късно - Стела, най-хубавата от тримата.

Да ви кажа, съдия Макинтайър до края си остана влюбен в Мери Бет. Това му беше проблемът. Последната година, която прекарах в онази къща, беше 1913, и разбира се, той вече бе съдия от осем години, благодарение на връзките на Жулиен. Уверявам ви, тогава беше също толкова силно влюбен в жена си, както и в началото. Тя също бе влюбена в него, по свой собствен начин. Не мисля, че би го търпяла, ако не го обичаше.

Е, разбира се, имаше и доста млади мъже. Хората говореха за тях. Нали знаете, конярчетата, момчетата, които разнасяха писмата, всичките изглеждаха добре. Често можеше да ги видиш как страхливо се измъкват по стълбата към задния вход. Но тя обичаше съдия Макинтайър, наистина. Ще ви кажа и още нещо. Не мисля, че той се досещаше. Вечно беше пиян. А Мери Бет приемаше това, както и всичко останало, съвсем спокойно. Тя беше най-спокойният човек, когото съм познавал. Нищо не можеше да я смути, поне не за дълго. Към хората, които и? противоречаха, не проявяваше почти никакво търпение, но не искаше да си създава врагове. Никога не воюваше, нито пък се опитваше да налага волята си.

Винаги ме е удивлявал начинът, по който се отнасяше с Карлота. Тя напусна къщата, когато стана на тринайсет. Това дете беше същинска вещица! Искаше да се махне, да иде някъде в пансион. Мери Бет се опитваше да я убеди да не го прави, но тя беше решила, затова майка и? накрая я пусна.

Мери Бет лесно ставаше безразлична към хората, така че може да се каже, че стана напълно безразлична към Карлота. Това бе част от студенината и?, предполагам, която можеше да е напълно влудяваща. Когато Жулиен умря, тя заключи библиотеката и спалнята на третия етаж, за да не мога да влизам там. Никога няма да го забравя. И стори това без никакво вълнение. «Ричард, иди в кухнята да пийнеш кафе, а после си събери багажа» - каза тя, сякаш говореше на малко дете. За нула време ми купи къща в града. Искам да кажа, че Жулиен още не беше погребан, когато тя бе купила тази къща и аз се преместих. Разбира се, купи я с неговите пари.

Но не, тя никога не показваше емоция. Освен когато и? казах, че Жулиен е мъртъв. Тогава се развълнува. Всъщност направо обезумя, но само за малко. Когато го видя, като че нещо в нея прещрака и започна да оправя завивките и дрехите му. Така и не я видях да пророни и една сълза.

Ще ви кажа нещо и за погребението на Жулиен. Мери Бет се държа странно. И този път поклонението беше в предната стая, разбира се, ковчегът беше отворен. Жулиен беше красив труп. Бяха се събрали всички Мейфеър от Луизиана. Няколко пресечки около Първа и Честнът бяха изпълнени с каретите и автомобилите им. Помня, че валеше същински порой. Струваше ми се, че никога няма да спре. Пелената на дъжда се спускаше като було около къщата. Но главното не беше това. Те устроиха бдение до ковчега, но не типичното ирландско бдение, защото опечалените вдигаха доста шум, имаше вино, храна, а съдията, естествено, се напи. По едно време пред всички тези хора в стаята и в коридора, както и в трапезарията и в библиотеката, на стълбите, Мери Бет просто премести един стол с висока облегалка до ковчега, седна, стисна безжизнената ръка на Жулиен и като че задряма, там на стола, с килната на една страна глава, без да го пуска, докато братовчедите се изреждаха да го видят и да коленичат на молитвения стол и прочее.

Беше много нежно. Колкото и да бях ревнувал от нея дотогава, в този миг я обикнах. Ще ми се аз да го бях сторил. Жулиен наистина изглеждаше прекрасно в ковчега. Трябваше да видите всички онези чадъри в гробище «Лафайет» на следващия ден! Казвам ви, когато спуснаха ковчега в гробницата, сякаш аз самият умрях. В същия този момент Мери Бет дойде при мен и ме прегърна през рамо, така че ясно я чух как прошепна: «Au revoir19, мой скъпи Жулиен!». Направи го заради мен, знам го. Направи го заради мен, това бе най-сърдечното нещо, което бе правила някога. Но чак до деня на смъртта си отричаше да има написана някаква автобиография.