Ан Райс - Полунощ

Помня, че го последвах в салона. Салонът тогава беше прекрасен, нямаше нищо общо с начина, по който изглежда сега, трябваше да го видите. С прекрасни френски мебели, повечето в стил Луи XVI, които Жулиен лично бе купил в Европа, когато ходи там с Мери Бет. Бяха толкова леки, толкова елегантни, голяма красота. Сегашните мебели в стил Ар деко са купени от Стела. Смяташе, че е голяма работа навсякъде да има палми в саксии! Единственото свястно нещо там е онова пиано «Бьозендорфер». Когато отидох за погребението и?, салонът изглеждаше абсолютно нелепо. Нали знаете, че поклонението беше там. Не я отнесоха в ритуалната зала. Тя лежеше в предната стая, там, където бе застреляна, знаете ли това? Постоянно се оглеждах, чудех се къде точно се е случило. Всички останали правеха същото. Лайънъл вече беше арестуван, разбира се. О, не можех да повярвам, че Лайънъл, това сладко, красиво момче, може да направи такова нещо. Двамата със Стела бяха неразделни. Но за какво ви говорех?

О, да, за онази невероятна нощ. Току-що бях видял младия Жулиен в центъра, красивия млад Жулиен, който ми заговори с френския си акцент, а после той си беше у дома - старият Жулиен, в салона, седеше на дивана с протегнати напред крака и каза: «О, Ричард, мога да ти кажа толкова много неща, да ти покажа толкова много неща. Но съм вече стар. Пък и какъв е смисълът? Една от прекрасните утехи на старостта е, че вече нямаш нужда да бъдеш разбиран. Заедно с втвърдяването на артериите идва и нещо като примирение».

Казах му: «Жулиен, още не съм на себе си. Настоявам да ми кажеш как го направи». Той не ми отговори. Сякаш не бях там. Взираше се в огъня. През зимата винаги палеше и двете камини в салона. Нали знаете, едната е по-малка от другата.

Малко по-късно той сякаш се събуди от унеса си и ми напомни, че пише историята на живота си. Може би щял да ми позволи да я прочета след смъртта му. Не бил сигурен.

- Радвах се на живота - каза той. - Вероятно човек не бива да се наслаждава на живота си толкова много. О, на тоя свят има толкова много нещастие, а аз си прекарвах наистина великолепно! Изглежда нечестно, нали? Трябваше да направя повече за другите, много повече. Трябваше да бъда по-изобретателен! Описал съм всичко в книгата си. Можеш да я прочетеш по-късно.

Неведнъж бе споменавал, че пише автобиографията си. Наистина бе имал интересен живот. Роден е доста преди Гражданската война, бе видял много неща. Често яздехме двамата из града, през парка Одюбон, разговаряхме за дните, когато на тази земя е имало плантация. Разказваше ми как се качвал на парахода от Ривърбенд. Разказваше ми за старата опера и за баловете на квартеронките. Не спираше да говори. Трябваше да запиша всичко това. Той говореше за тия неща и на малкия Лайънъл и на Стела, а те го слушаха захласнати. Взимаше ги в каретата с нас, показваше им разни места из Френския квартал, разказваше им прекрасни истории.

Наистина исках да прочета описанието на живота му. Помня, че няколко пъти го сварвах да пише нещо в библиотеката, казваше, че е автобиографията му. Пишеше на ръка, въпреки че имаше пишеща машина. И децата изобщо не му пречеха. Лайънъл си четеше до огъня, Стела си играеше с куклата на дивана, а той си пишеше.

Но знаете ли какво стана? След смъртта му нямаше никаква автобиография. Мери Бет ми каза. Помолих я да видя какво е написал, а тя съвсем безцеремонно ми заяви, че няма нищо такова. Не ми позволи дори да се докосна до писалището му. Заключи библиотеката. Мразех я заради това, определено я мразех. И го направи така безцеремонно.

Можеше да убеди всеки, че казва истината, толкова уверена изглеждаше. Но аз бях видял този ръкопис. Е, тя все пак ми даде нещо негово и винаги ще и? бъда благодарен.

Тогава Леуелин извади красив пръстен с камък и ми го показа. Отбелязах, че е прекрасен и добавих, че съм любопитен за времето, което са прекарвали в Сторивил. Какво е било да ходи там с Жулиен? Отговорът му беше доста дълъг:

- О, Жулиен обичаше Сторивил, наистина. А жените в Бялата огледална зала на Лулу го обожаваха. Обслужваха го като крал. Но навсякъде беше така. Много неща се случиха там, обаче не обичам да говоря за това. Не че го ревнувах. Просто за мен, момчето от севера, всичко това бе доста шокиращо. - Засмя се. - Но все пак ще разберете по-добре какво имам предвид, ако ви разкажа.

Беше зима, когато Жулиен ме заведе там за първи път. Кочияшът му ни докара до предната врата на един от най-добрите домове. По онова време в него свиреше някакъв пианист - вече не си спомням кой точно, може би Мануел Перес или Джели Рол Мортън. Никога не съм бил фен на джаза и рагтайма. Но Жулиен ги обичаше, направо беше влюбен в този пианист - наричаха го Професора. Седяхме в салона и слушахме, пиехме шампанско, доста добро шампанско. Момичетата, разбира се, дойдоха, с безвкусните си дрешки и нелепи титли - едната беше дукеса, другата графиня - опитваха се да съблазнят Жулиен, той беше неустоим за тях. Накрая Жулиен избра една - по-възрастна жена, доста обикновена. Това ме учуди. Той каза, че ще се качим тримата горе. Разбира се, аз не исках да бъда с нея; нищо не можеше да ме накара да бъда с нея, но Жулиен се усмихна и каза, че само ще гледам и ще се уча. Много типично за него.