Ан Райс - Полунощ

През 1958 година Леуелин бе вече на седемдесет и седем години. Беше среден на ръст, с яко телосложение и къдрава черна коса, осеяна с прошарени кичури. Имаше много големи изпъкнали сини очи. До това време се бе сдобил с онова, което аз наричам нюорлиански акцент, и не звучеше като янки или човек от Бостън, въпреки че има доста сходства в начина, по който говорят хората от Ню Орлиънс и тези от Бостън. Както и да е, той се бе превърнал в типичен местен жител.

Беше собственик на антикварна книжарница във Френския квартал, на Чартрес стрийт, специализирана за книги за музика и по-специално за опера. В магазина винаги звучаха плочи на Карузо и Леуелин, който неизменно седеше зад бюрото в дъното на помещението, винаги бе облечен с костюм и вратовръзка.

Беше се сдобил с магазина благодарение на завещанието на Жулиен. Леуелин дори живееше тук, в апартамента на втория етаж, и работеше в книжарницата до месец преди смъртта си.

Посетих го няколко пъти през лятото на петдесет и осма, но успях да го уговоря да ми разкаже нещо по-подробно само веднъж. Трябва да призная, че виното, което той изпи по моя покана, има голяма заслуга за това. Аз, разбира се, безсрамно прилагах този метод - обяд, вино и още вино - при много от свидетелите по случая Мейфеър. Той като че ли работеше относително добре в Ню Орлиънс през лятото. Мисля, че бях малко по-настоятелен с Леуелин, но неговата информация се оказа наистина неоценима.

Изцяло «случайната» ми среща с Леуелин се състоя, когато се озовах в книжарницата му един юлски следобед и завързах разговор за великите оперни певци-кастрати, в частност за Фаринели. Не беше трудно да убедя Леуелин да затвори магазина за карибската сиеста в два и половина и да дойде с мен на обяд в «Галатоар».

Известно време не отварях дума за семейство Мейфеър, но после ги споменах, и то съвсем бегло - във връзка със старата къща на Първа улица. Честно си признах, че се интересувам от това място и от хората, които живеят там. Тогава Леуелин вече бе в доста приповдигнато настроение и веднага се впусна в спомени за първите си дни в Ню Орлиънс.

В началото не спомена нищо за Жулиен, но после аз заговорих така, сякаш знаех всичко за него. Постоянно споменавах добре известни дати и факти и така поддържах разговора жив. Накрая излязохме от «Галатоар» и отидохме в едно малко и тихо кафене на Бърбън стрийт, където продължихме да разговаряме чак до осем и половина вечерта.

По някое време Леуелин осъзна, че не страдам от предубеждения относно сексуалната му ориентация. Наистина, нищо от казаното не ме шокира, и това като че го накара да се отпусне още повече и да ми разкаже всичко.

Това беше много преди времето на касетофоните и аз трябваше да възстановя разговора по памет, когато се върнах в хотела, като се опитвах да предам характерния начин на изразяване на Леуелин. Така че това е само реконструкция. И въпреки че съм пропуснал собствените си настоятелни въпроси, вярвам, че съм предал разговора акуратно в същността му.

Леуелин бил силно влюбен в Жулиен Мейфеър и едно от най-ранните сътресения в живота му било откритието, че Жулиен е поне с десет-петнайсет години по-възрастен, отколкото той си представял. Разбрал това, когато Жулиен получил първия сърдечен удар в началото на 1914 година. Дотогава той бил много романтичен и страстен любовник и Леуелин останал с него до смъртта му няколко месеца по-късно. По това време Жулиен вече бил частично парализиран, но все още успявал да работи по час-два дневно в кабинета си.

Леуелин ми описа доста живописно Жулиен в началото на двайсети век - фин мъж, който вече не бил така снажен, но като цяло бил пъргав и енергичен, с добро чувство за хумор и богато въображение.

Леуелин сподели, че Жулиен го просветил в еротичните тайни на живота и го научил не само как да бъде внимателен любовник, но и го водел със себе си в Сторивил - известен квартал на проститутки в Ню Орлиънс - и го представил в най-добрите публични домове там.

Но нека преминем направо към неговия разказ.

- О, на какви номера ме научи само - каза Леуелин, докато си спомняше любовната си връзка - и какво чувство за хумор имаше. Сякаш целият свят беше просто шега, в него нямаше и капчица горчивина. Ще ви кажа някои много лични неща. Той правеше любов с мен, сякаш бях жена. Ако не знаете какво искам да кажа, няма нужда да ви обяснявам. И какъв глас имаше само, с френски акцент. Когато ми шептеше нещо на ухото…

Разказваше ми ужасно смешни истории за лудориите му с други любовници, как е обърквал всички и наистина - едно от тези момчета, Алистър, се обличал като жена и отивал с Жулиен в операта, а никой никога не разбрал нищо. Жулиен се опитваше да убеди и мен да направя същото, но аз му казах, че няма да го сторя за нищо на света! И той ме разбра. Беше изключително добър човек. Всъщност беше невъзможно да се скараш с него. Казваше, че е приключил с това, пък и имаше ужасен темперамент, така че не биваше да губи контрол. Това го изтощаваше.