Ан Райс - Полунощ

Съдия Макинтайър обаче беше от онези ирландци, които наистина не могат да търпят да са около жена си, ако разбирате какво искам да кажа. Имаше нужда от мъжка компания, да пие, да спори, но не и от компанията на Жулиен. Търсеше мъже като него самия, пиячи, ирландци с груб език. Прекарваше много време в клуба си в центъра, но често ходеше и в долнопробните кръчми по Мегазин стрийт.

А когато си беше у дома, винаги вдигаше много шум. Въпреки всичко беше добър съдия. Винаги пиеше след работа, защото се прибираше доста рано от съда. Тъй че имаше доста време и до десет часа се отрязваше напълно. После излизаше да скита, а към полунощ Жулиен казваше: «Ричард, мисля, че е време да го потърсиш».

Жулиен се отнасяше спокойно към всички. Намираше съдия Макинтайър за забавен. Смееше се на всичко, което той казваше. Съдия Макинтайър не спираше да говори за Ирландия, за политическата ситуация там, а Жулиен го изчакваше да свърши и казваше жизнерадостно, с искрица в очите: «Изобщо не ми пука, дори и да се избият помежду си». Съдия Макинтайър направо побесняваше. Мери Бет се смееше, клатеше глава и риташе Жулиен под масата. През последните години съдията съвсем се пропи. Не разбирам дори как живя толкова дълго. Умря чак през 1925, три месеца след смъртта на Мери Бет. Казаха, че си отишъл от пневмония. Пневмония, глупости! Намериха го в канавката. Беше Бъдни вечер и бе толкова студено, че чак тръбите замръзваха. Пневмония. Чух, че когато Мери Бет умирала, толкова я боляло, че и? дали почти смъртоносна доза морфин. Тя лежала там в безсъзнание, а той дошъл пиян, събудил я и казал: «Мери Бет, имам нужда от теб». Горкият пиян глупак. А тя му отвърнала: «Ела, Даниъл. Легни до мен, Даниъл». А като си помислите само колко я е боляло. Стела ми каза това, когато я видях за последно. След това съм ходил там само веднъж - на погребението на Стела. Видях я да лежи в ковчега. Лониган бяха направили чудеса да скрият раната. Боже, толкова беше красива. Бяха се събрали всички Мейфеър. Но когато за последно я видях жива, тя ми каза някои неща за Карлота. Колко студена била тя с Мери Бет през тези последни месеци, направо ще ви се изправят косите.

Представете си само дъщеря да се отнася така към умиращата си майка. Но Мери Бет не обръщала внимание на това. Просто си лежала и се мъчела, почти в безсъзнание. Стела каза, че дори не знаела къде се намира, понякога говорела на глас на Жулиен, сякаш го виждала в стаята. А Стела, разбира се, стояла до нея денем и нощем. Колко я обичаше само Мери Бет.

Мери Бет ми каза веднъж, че може да върже всичките си други деца в чувал и да ги хвърли в Мисисипи. Интересуваше се единствено от Стела. Шегуваше се, разбира се. Никога не се отнасяше зле към децата си. Помня как с часове четеше на малкия Лайънъл, как му помагаше с уроците. Наемаше за него най-добрите учители, когато той не искаше да ходи на училище. Никое от децата не се справяше добре в училище, освен Карлота, естествено. Стела беше изключена от три различни училища. Единствено Карлота се справяше добре и това доста и? помогна.

Но за какво говорех? О, да. Понякога усещах, че нямам място в тази къща. Е, така или иначе, излязох. Отидох във Френския квартал. Тогава беше времето на Сторивил, когато проституцията тук беше легална, и Жулиен ме водеше в Бялата огледална зала на Лулу, както и на други модни места, и не се интересуваше дали ходя и сам.

Онази вечер тръгнах точно натам. Жулиен нямаше нищо против. Беше се оттеглил в спалнята на третия етаж с книгите си, горещия шоколад и своя грамофон «Виктрола». Освен това знаеше, че само гледам. И така, аз вървях из квартала, покрай малките къщи - нали знаете, публичните домове - а момичетата стояха на прага и ме канеха да вляза. Аз, разбира се, нямах никакво намерение да го правя.

Тогава погледът ми се спря на красив млад мъж, много красив мъж. Стоеше на една от уличките по-долу, със скръстени ръце, облегнат на стената на къщата. Гледаше ме. Каза ми: «Добър вечер, Ричард», и аз веднага разпознах гласа му с особения френски акцент. Беше гласът на Жулиен. Това беше Жулиен! Само че беше едва на двайсет и няколко години! Честно ви казвам, никога не съм се плашил така. За малко да изкрещя. Беше по-лошо, отколкото да видиш призрак. Тогава той изчезна, просто така, стопи се във въздуха.

Веднага хванах такси и се върнах в къщата на Първа улица. Жулиен ми отвори вратата. Беше с халат и пушеше противната си лула, смееше се. «Нали ти казах, че ми се ще някога да ти покажа как изглеждах на двайсет години!», каза ми. Не спираше да се смее.