Ан Райс - Полунощ

Но Карлота така и не проумя това. Нито за миг. Мисля, че Лайънъл го разбираше, Стела също. Те обичаха и двамата си родители, или поне така ми се струваше. Може би Лайънъл от време на време се срамуваше от баща си, но той си беше добро дете, послушно дете. А Стела обожаваше и майка си, и баща си.

О, този Жулиен. Помня, че направи нещо невероятно през последната си година. Заведе Лайънъл и Стела във Френския квартал, в така наречените неприлични домове. Те бяха едва десет-единайсетгодишни, още съвсем деца! Пък и знаете ли какво, не мисля, че го правеше за първи път. Просто тогава не можа да скрие от мен тази лудост. Стела беше облечена като малък юнга и изглеждаше много сладка. Цяла вечер обикаляли квартала, той им показвал различни клубове, въпреки че, разбира се, не ги водел вътре, дори Жулиен не бе способен на такова нещо, предполагам. Но съм сигурен, че бяха пили.

Събудих се, когато се прибираха. Лайънъл бе тих, той винаги бе тих. Но Стела бе особено въодушевена от видяното в онези бардаци, от жените по улицата. Двамата с нея седнахме на стълбите и дълго разговаряхме шепнешком, след като Лайънъл помогна на Жулиен да се качи на третия етаж и да си легне.

После слязохме в кухнята и си отворихме бутилка шампанско. Тя каза, че вече е достатъчно голяма за няколко питиета, и, разбира се, не искаше да ме послуша, пък и кой бях аз да я спра. Накрая тримата с Лайънъл танцувахме в задния вътрешен двор до зазоряване. Стела танцуваше някакъв рагтайм, който бе видяла в града. Каза, че Жулиен ще ги заведе в Европа, за да видят целия свят, но, разбира се, това не стана. Мисля, че те не знаеха колко стар е всъщност Жулиен, нито пък аз го знаех тогава. Когато видях на надгробния му камък годината 1828, бях направо шокиран. В този миг много неща ми станаха ясни. Нищо чудно, че можеше да вижда бъдещето - все пак бе живял цял век.

Стела трябваше да живее по-дълго, наистина трябваше. Тя ми каза нещо, което така и не можах да забравя. Беше доста след смъртта на Жулиен. Обядвахме заедно в «Двора на двете сестри». Тогава тя вече бе родила Анта и разбира се, изобщо не си направи труда да се омъжи, нито пък да каже кой е бащата. Беше страхотна история. Всички само за това приказваха. Но за какво ви говорех? А, да, обядвахме и тя ми каза, че ще доживее дълбока старост като Жулиен. Заяви, че Жулиен и? го казал, като и? гледал на ръка. Щяла да има дълъг живот.

И като си помисля само, че бе застреляна от Лайънъл, когато още нямаше и трийсет години. Господи боже! А знаете ли, че Карлота го накара?

Леуелин вече говореше почти несвързано. Аз настоях да продължи за Карлота и стрелбата, но той не каза нищо повече по този въпрос. Цялата тази история като че започна да го плаши. Той се върна на Жулиеновата «автобиография» и колко много я бил искал. И какво не би дал да може някой ден да влезе в онази къща и да докосне ръкописа, ако още бил в библиотеката. Но откакто Карлота била там, нямал такъв шанс.

- Знаете ли, че горе има складови помещения, точно под покрива, в предната част на къщата. Не се виждат от улицата заради полегатия покрив, но там били сандъците на Жулиен.

Обзалагам се, че там е сложила автобиографията му. Не си е направила труда да я изгори. Не и Мери Бет. Тя просто не искаше ръкописът да попадне в моите ръце. Но кой знае какво е направила отвратителната Карлота с тези неща?

Не исках да изпусна възможността, затова го попитах дали някога е виждал нещо странно в къщата, нещо свръхестествено. (Разбира се, като се изключат привиденията, които Жулиен е предизвиквал.) Това беше нещо като подвеждащ въпрос, който се опитвах да избегна, но бях прекарал с него часове и той не бе отворил дума за това, освен за странните случки с Жулиен. А аз търсех нещо повече.

Реакцията му на въпроса ми беше много силна.

- О, това беше кошмарно, ужасно. Не съм го казвал на никого. Пък и може да е само плод на въображението ми. - И той отново замълча.

Помогнах му да се качи в апартамента си над книжарницата на Чартрес стрийт. Той постоянно повтаряше, че Жулиен му е оставил парите за тази сграда, както и за книжарницата. Жулиен знаел, че той обича поезия и музика и искрено презира работата си като секретар. Искал да го освободи и намерил начин да го направи. Но единствената книга, която Ричард искал, била онази, която разказвала живота на Жулиен.

Никога не съм взимал толкова дълго и задълбочено интервю.

Когато след няколко дни се опитах да поговоря отново с Леуелин, той беше много любезен, но предпазлив. Извини се, че е пил толкова много и че се е разприказвал така, и все пак му било приятно.