Ан Райс - Полунощ

Не успях да го накарам да обядва с мен отново, нито да поговорим пак за Жулиен Мейфеър.

След това на няколко пъти се отбивах в магазина му. Разпитвах го за различни членове на семейството, но така и не успях да си върна доверието му. Веднъж го попитах отново дали смята, че къщата на Първа улица е «обитавана от призраци», защото има много слухове за това.

На лицето му се върна онова странно изражение, което бях видял при първия ни разговор. Той извърна поглед, очите му се разшириха и потрепери: «Не зная. Може да е било нещо като призрак. Не обичам да мисля за тия неща. Винаги съм смятал, че чувството ми за вина ме е накарало да си го въобразя».

Когато настоях да ми каже, той отвърна, че семейство Мейфеър са много странни хора.

- Не ми се иска да влизам в конфликт с тях. Онази Карлота е чудовище. Истинско чудовище. - Явно се чувстваше доста неудобно.

Попитах го дали някога му е създавала проблеми, а той отговори с презрение, че тя създава проблеми на всички. Изглеждаше някак разсеян, угрижен. И тогава каза най-странното нещо, което аз побързах да запиша, щом се върнах в хотела. Каза, че никога не е вярвал в живота след смъртта, но когато мислел за Жулиен, бил убеден, че той все още съществува някъде.

- Знам, че ме мислите за откачен, или нещо подобно - каза той. - Но мога да се закълна, че това е истина. В нощта след първата ни среща, аз сънувах Жулиен и той ми каза много неща. Когато се събудих, не можех да си спомня ясно съня, но усещах, че Жулиен не иска ние с вас да разговаряме повече. Дори не ми се иска да ви казвам това сега, но просто… смятам, че ви го дължа.

Казах, че му вярвам. Той отвърна, че Жулиен в съня му не бил Жулиен от спомените му. Нещо в него определено се било променило.

- Изглеждаше по-мъдър, по-мил, точно каквито си представяме, че стават хората, когато отидат в отвъдното. И не изглеждаше стар. Но не беше и млад. Никога няма да забравя този сън. Беше… абсолютно реален, мога да се закълна, че той стоеше до леглото ми. Помня какво ми каза. Каза, че някои неща са предопределени, но все пак могат да бъдат избегнати.

- Какви неща? - попитах аз.

Той поклати глава. Не каза нищо по този въпрос, колкото и да го притисках. Призна, че не усетил упрек от страна на Жулиен за нашия разговор, но това, че му се явил в съня му, го карало да се чувства някак нелоялен. Дори не можах да го накарам да повтори историята при следващата ни среща.

За последно го видях в края на август през петдесет и девета година. Изглеждаше доста болен. Устата и лявата му ръка трепереха силно, речта му бе вече завалена и трудно разбирах думите му. Казах му съвсем откровено, че онова, което ми е разказал за Жулиен, е много важно за мен, че все още се интересувам от историята на семейство Мейфеър.

Отначало ми се стори, че не си спомня за мен, нито за случилото се, толкова разсеян изглеждаше. Но после като че ме позна. И се развълнува.

- Елате с мен отзад - каза той и когато се опита да стане от бюрото, аз му подадох ръка. Едва се държеше на крака. Минахме през врата, закрита с прашна завеса, и влязохме в малък склад. Той се спря и като че се втренчи в нещо, което не можех да видя.

Изсмя се някак странно и направи презрителен жест с ръка. После отвори една кутия с треперещите си ръце и извади пакет с фотографии. Всички бяха на Жулиен. Даде ми ги. Като че искаше да ми каже нещо, но не намираше думи.

- Не знаете колко много значи това за мен - казах аз.

- Зная - отвърна той. - Точно затова ви ги давам. Вие сте единственият човек, който успя да разбере Жулиен.

Изведнъж се натъжих, много се натъжих. Бях ли разбрал наистина? Предполагам, че да. Благодарение на него Жулиен Мейфеър бе добил плът за мен и аз го намирах невероятен.

- Животът ми можеше да е различен, ако не бях срещнал Жулиен. Никой след това не можеше да се мери с него. А после и този магазин, аз се оттеглих в него и всъщност не успях да направя кой знае какво.

Той като че се отърси от тези мисли и се усмихна.

Зададох му няколко въпроса, но той не им обърна внимание. Накрая обаче един от тях го заинтригува.

- Страда ли Жулиен при смъртта си? - попитах аз.

Той се замисли, после поклати глава.

- Не, всъщност не. Наистина, не му харесваше да е парализиран. Как иначе? Но обичаше книгите. Четях му през цялото време. Той умря рано сутринта. Знам го, защото бях с него до два часа, а после загасих осветлението и слязох долу.

Някъде към шест ме събуди бурята. Валеше толкова силно, че водата се процеждаше през первазите на прозорците. Клоните на брястовете отвън пращяха силно. Веднага изтичах горе да видя Жулиен. Леглото му беше точно до прозореца.