Ан Райс - Полунощ

- С две думи - обади се отново Аарън, - никога не надценявай този дух. Той е слаб. Ако не беше, нямаше да има нужда от семейство Мейфеър.

Майкъл вдигна поглед.

- Какво?

- Ако не беше слаб, нямаше да има нужда от семейство Мейфеър - повтори Аарън. - Той се нуждае от тяхната енергия. И когато напада някого, използва енергията на жертвата си.

- Току-що ми напомни нещо, което казах на Роуан. Тя ме попита дали съществата, които съм видял, не са ме накарали да падна от скалите. Казах и?, че те не могат да сторят подобно нещо. Че не са толкова силни. Ако бяха достатъчно силни да блъснат човек в морето, сигурно нямаше да имат нужда да се явяват в нечии видения. Нямаше да има нужда да ме товарят с тази жизненоважна мисия.

Аарън не отговори.

- Разбираш ли какво искам да кажа? - попита Майкъл.

- Да, разбирам. Разбирам и смисъла на нейния въпрос.

- Тя ме попита защо приемам, че те са добри. Бях направо шокиран. Но тя каза, че това е съвсем логичен въпрос.

- Може и така да е.

- Но аз зная, че те са добри - Майкъл смачка цигарата. - Зная. Зная, че видях Дебора. И че тя искаше да попреча на този дух, на Лашър. Зная го с такава сигурност, както… кой съм аз например. Помниш ли какво ти е казал Леуелин? Прочетох го току-що. Леуелин ти е казал, че когато му се е явил в съня, Жулиен е бил различен. Бил е по-мъдър, отколкото приживе. Е, такава беше и Дебора в моето видение. Дебора иска да спра това същество, което тя и Сузан са навлекли на света и на своето семейство!

- И тук стигаме до въпроса защо Лашър се е явил и на теб?

- Да, въртим се в кръг.

Аарън изгаси лампата в ъгъла и тази на бюрото. Остана да свети само лампата на нощното шкафче.

- Наредих да те събудят в осем. Мисля, че ще прочетеш всичко до късния следобед, или дори по-рано. Тогава ще можем да поговорим и ти ще стигнеш до нещо като… решение.

- Кажи да ме събудят в седем. Това е единственото хубаво на тази възраст. Бързо ми се доспива, но и се наспивам бързо. Нека се обадят към седем. И Аарън…

- Да?

- Не ми отговори дали видя онова същество, което стоеше от другата страна на оградата снощи? Видя ли го?

Аарън отвори вратата. Като че не искаше да отговори, но после каза:

- Да, Майкъл, видях го. Видях го съвсем ясно и отчетливо. По-ясно и отчетливо отпреди. И той ти се усмихваше. Дори изглеждаше сякаш… посяга към теб. Бих казал даже, че те приветстваше. Сега трябва да вървя, а ти да поспиш. Ще поговорим утре сутрин.

- Чакай малко.

- Лягай си, Майкъл.

Събуди го телефонът. Слънчевата светлина се изливаше през прозорците от двете страни на леглото. За миг той бе напълно дезориентиран. Преди малко Роуан му бе говорила, беше му казала колко много иска да го види там, преди да затворят капака. Какъв капак. Той видя мъртва бяла ръка да лежи върху черна коприна.

Седна в леглото и видя бюрото, куфарчето и папките, струпани там, и прошепна:

- Капакът на ковчега на майка и?.

Той се загледа сънливо в звънящия телефон. После вдигна слушалката. Беше Аарън.

- Слез долу за закуска, Майкъл.

- Тя в самолета ли е вече?

- Току-що е излязла от болницата. Както ти казах снощи, отложила е полета си. Съмнявам се, че ще пристигне в хотела преди два часа. Погребението започва в три. Виж, ако не искаш да слизаш, ще ти пратя нещо горе, но трябва да ядеш.

- Да, изпрати ми - отвърна Майкъл. - И, Аарън, къде е погребението?

- Майкъл, трябва първо да прочетеш всичко. Иначе няма да е честно към никого.

- Спокойно, Аарън. Можеш да ми вярваш. Просто исках да разбера. Къде ще е погребението?

- В «Лониган и синове». На Мегазин стрийт.

- О, знам го, разбира се. Баба, дядо и татко са погребани от «Лониган и синове». Не се тревожи, Аарън, ще бъда тук. Ела и ми прави компания, ако искаш. Сега трябва да започвам да чета.

Взе си бързо душ, облече си чисти дрехи. Щом излезе от банята, видя, че закуската го чака в няколко блюда, захлупени със сребърни капаци върху застлан с дантела поднос. Старите сандвичи вече ги нямаше. Леглото беше оправено. Имаше и свежи цветя до прозореца. Майкъл се усмихна и поклати глава. Сети се за Петир ван Абел, представи си го в красива малка стая в метрополията в Амстердам през седемнайсети век. Дали самият той вече бе член на ордена? Дали и него щяха да обгърнат с цялата тази секретност, легитимност и сигурност? И как ли ще приеме това Роуан? Трябваше да обясни на Аарън толкова много неща за нея…

Изпи разсеяно първата си чаша кафе, отвори следващата папка и започна да чете.

Осемнадесет

Беше пет и половина сутринта, когато Роуан най-после тръгна за летището. Слатъри караше ягуара. Очите и? бяха като стъклени, зачервени, докато тя инстинктивно и тревожно се взираше в трафика. Не се чувстваше добре, че е отстъпила контрола на колата на друг. Но Слатъри се съгласи да задържи ягуара, докато я няма, затова трябваше да свикне с него. Освен това всичко, което искаше в момента, бе да е в Ню Орлиънс. Останалото можеше да върви по дяволите.