Ан Райс - Полунощ 2

- Целуни ме - прошепна тя и затвори очи. Сякаш кичури коса докоснаха лицето и устните и?. - Не, това не е достатъчно. Целуни ме.

Плътността на присъствието му бавно се повиши и докосването стана по-осезаемо. Беше се изтощил от материализацията. Беше уморен и леко изплашен. Клетките му почти бяха претърпели молекулярно сливане с чуждите. Сигурно сега някъде имаше остатък, може би миниатюрните частици материя се бяха пръснали и бяха попили в стените и тавана така, както той бе проникнал в тях.

- Целуни ме! - настоя тя. Усещаше, че той се опитва. Накрая все пак успя да създаде невидими устни, които да докоснат нейните, и плъзна невидим език в устата и?.

Излъжи го.

Да, разбира се. Обичам и двама ви, нали?

Не я чу да слиза по стълбите. Завесите бяха затворени и коридорът беше тъмен, тих и топъл. В предната камина на салона гореше огън. Единствената друга светлина идваше от дървото, което сега бе окичено с безброй малки просветващи лампички.

Тя стоеше на прага и го гледаше. Майкъл се беше качил на върха на стълбата, нагласяше нещо и си свиркаше тихо под акомпанимента на старата ирландска коледна песен.

Беше толкова тъжна. Събуждаше образа на дълбока древна гора през зимата. Неговото свирукане беше съвсем тихо, леко и почти несъзнателно. Беше чувала тази песен. Имаше смътен спомен, че я е слушала с Ели, която бе плакала на нея.

Облегна се на рамката на вратата и се загледа в огромното дърво. То бе осеяно с мънички светлинки, като звездички, и излъчваше омайния си горски аромат.

- О, ето я и моята спяща красавица - обади се Майкъл и я дари с една от своите безкрайно любящи и покровителствени усмивки, които преди я караха да се хвърля в прегръдките му. Но този път не помръдна. Гледаше го как слиза с бързи и леки движения по стълбата и тръгва към нея. - По-добре ли си, принцесо?

- Много е красиво - рече тя. - А песента е много тъжна. Обгърна кръста му и склони глава на рамото му, без да откъсва очи от дървото. - Свършил си страхотна работа.

- Да, но сега идва веселата част - каза той, целуна я леко по бузата и я поведе през стаята към малката маса до прозорците. Там имаше отворен кашон и Майкъл я подкани да погледне вътре.

- Боже, колко са красиви!

Тя извади едно бяло порцеланово ангелче с лека руменина по бузките и позлатени крилца. Имаше и великолепен Дядо Коледа, и мъничка китайска кукла, облечена в истинско червено кадифе.

- Колко са фини! Откъде са? - Извади златна ябълка и красива петолъчна звезда.

- Събирам ги от години. Започнах още в колежа. Нямах представа, че са предназначени точно за това дърво в точно тази стая. Ето, вече избра първата. Чаках те, исках да го направим заедно.

- Ангелът - каза тя. Вдигна го за кукичката и го занесе до дървото, за да го види по-добре на меката светлина. Ангелът държеше мъничка позлатена арфа и дори малкото му личице беше детайлно изрисувано - с мъничка червена уста и сини очи. Тя го вдигна толкова високо, колкото можа и закачи кукичката на едно потрепващо клонче. Ангелът се завъртя на невидимата в мрака кукичка и увисна като колибри в полет.

- Мислиш ли, че ангелите наистина правят така - застиват във въздуха като колибрита? - прошепна тя.

- Вероятно. Нали ги знаеш. Обичат да парадират. - Стоеше зад нея и целуна косата и?.

- Какво щях да правя без теб? - попита тя. Ръцете му се плъзнаха около кръста и? и тя ги стисна. Обичаше жилестите му мускули, големите силни пръсти, които я държаха така здраво.

За миг огромното дърво и красивата игра на светлинките сред тъмнозелените клони я погълнаха изцяло. Тъжната песен завладя слуха и?. Мигът бе застинал като мъничкия ангел. Нямаше бъдеще, нямаше минало.

- Много се радвам, че се върна - прошепна и затвори очи. - Беше непоносимо. Без теб нищо няма значение. Вече не искам да се разделяме. - Разтърси я дълбока болка - ужасна, изгаряща тръпка, която тя заключи в себе си, когато се обърна, за да положи отново глава на гърдите му.

Четирийсет и шест

23-ти декември. Нощта беше много студена, но приятна, защото всички Мейфеър щяха да дойдат на коктейли и малко коледни песни. Всички онези коли пак щяха да се плъзнат по заледените улици. Беше прекрасно и че на Коледа бе истинска зима. Дори прогнозираха сняг.

- Бяла Коледа, можеш ли да си представиш? - каза Майкъл. Гледаше през прозореца на предната спалня, докато обличаше пуловера и коженото яке. - Може да завали сняг довечера.

- Ще е страхотно за партито - отвърна тя, - точно като за Коледа.

Беше се сгушила в стола до газовия огън, завита с юргана. Бузите и? бяха яркочервени и въобще цялата се беше позакръглила. Както всички бременни жени, и тя сияеше - сякаш попила сиянието на огъня.