Ан Райс - Полунощ 2

- Мразя зимата! - рече Беа.

Роуан не си направи труда да обяснява, че на международното летище на Сан Франциско често има мъгла и през лятото. Просто гледаше как Беатрис облича кашмиреното си наметало и вдига елегантната качулка върху красиво фризираната си коса.

Изпрати я до вратата.

- Моля те, недей повече да се свиваш в черупката си така. Много ни притесни. Обади се, когато ти стане мъчно. Ще те разведря.

- Ти си прекрасна - каза Роуан.

- Просто не искаме да се страхуваш тук. Трябваше да дойда по-рано.

- Не се страхувам. Къщата ми харесва. Не се тревожи. Ще ти се обадя по някое време утре след като Майкъл се прибере. Ще украсим дръвчето. Защо не дойдеш да го видиш?

Гледаше как Беатрис се спуска по мраморните стъпала и излиза през портата. Студеният въздух нахлу във фоайето. След малко Роуан затвори вратата.

Доста време стоя притихнала, с наведена глава. Чакаше топлината да се просмуче в нея. После се върна в салона и се загледа в огромното зелено дръвче. Беше поставено точно под арката и докосваше тавана. Най-съвършеното триъгълно коледно дърво, което беше виждала. Закриваше целия прозорец към страничната веранда. По лакирания под под него проблясваха иглички. Изглеждаше диво и примитивно, сякаш част от гората бе влязла в къщата.

Отиде до камината, коленичи и сложи малка цепеница в огъня.

- Защо се опита да нараниш Майкъл? - прошепна тя, взирайки се в пламъците.

- Не съм.

- Лъжеш ме. Опита се да нараниш и Аарън?

- Правя, каквото ми наредиш. - Гласът беше мек и дълбок, както винаги. - Аз съм изцяло на твоите услуги.

Тя се отпусна върху петите си и скръсти ръце. Погледът и? се замъгли така, че пламъците се сляха в огромно потрепващо петно.

- Той не подозира нищо, чу ли ме? - прошепна тя.

- Винаги те чувам, Роуан.

- Трябва да повярва, че всичко си е както преди.

- Това е и моето желание, Роуан. Страхувам се от враждебността му, защото ще те направи нещастна. Ще правя, каквото пожелаеш.

Но това не можеше да продължава вечно. Внезапно страхът я сграбчи така силно, че тя не можеше нито да продума, нито да помръдне. Не можеше да скрие чувствата си. Не можеше да се затвори във вътрешния храм на ума си, както я бе посъветвал Аарън. Седеше, трепереше и се взираше в пламъците.

- Как ще свърши това, Лашър? Не зная как да направя онова, което искаш от мен.

- Знаеш, Роуан.

- Ще отнеме години проучване. А и, без да те опозная по-задълбочено, нямам никаква надежда.

- Но ти знаеш всичко за мен. Опитваш се да ме заблудиш. Обичаш ме и не ме обичаш. Ще ме примамиш да добия плът, за да можеш после да ме унищожиш.

- Така ли?

- Да. За мен е агония да усещам страха и омразата ти, когато знам какво щастие ни очаква. Когато мога да виждам толкова надалече.

- Какво ще ти трябва? Тяло на жив човек с изличено от някаква травма съзнание, за да стане сливането без неговата съпротива? Това е убийство, Лашър.

Тишина.

- Това ли искаш? Да ме обявят за убийца? Защото и двамата знаем какво ще стане.

Тишина.

- Няма да извърша такова престъпление заради теб. Няма да убия живо същество, за да можеш ти да живееш.

Затвори очи. Буквално го чуваше как се събира, как завесите шумолят от неговото преминаване, как се вихри и изпълва цялата стая. Докосна я по бузите и косата.

- Не. Остави ме на мира - въздъхна тя. - Искам да чакам Майкъл!

- Той вече няма да ти е достатъчен, Роуан. Боли ме да те гледам как плачеш. Но ти казвам истината.

- Господи, мразя те - прошепна тя. Обърса очите си с опакото на ръката си и погледна огромното зелено дърво през пелената на сълзите.

- Не ме мразиш - каза той. Пръстите му рошеха косата и?, отмахваха кичурите от челото и? и галеха нежно врата и?.

- Остави ме, Лашър - примоли се тя. - Ако ме обичаш.

Лайден. Знаеше, че е отново онзи сън, и искаше да се събуди. Пък и бебето имаше нужда от нея. Чуваше го да плаче. Искаше да избяга от съня. Но всички се бяха събрали до прозорците, ужасени от случващото се с Ян ван Абел. Тълпата го разкъсваше с голи ръце.

- Той не е някаква тайна - каза Лемли. - Просто тези невежи хора не могат да разберат важността на експериментите. Просто, когато пази тайната, човек поема цялата отговорност.

- С други думи, ги защитава - каза Ларкин.

Посочи тялото на масата. Колко търпеливо лежеше мъжът, очите му бяха отворени, а подобните на цветчета органи трептяха в тялото му. Имаше малки ръце и крака.

- Не мога да мисля, когато това бебе плаче.

- Трябва да се види по-голямата картина, великата полза.