Ан Райс - Полунощ 2

Накрая реши просто да прибере всичко в кашони - нямаше време да сортира. Разкопча ръкавите си, нави ги и започна да пъха маниловите папки в кашоните. Но колкото и бързо да работеше, знаеше, че няма да успее да се измъкне от Сан Франциско още поне седмица.

Приключи към осем, улиците бяха още влажни от дъжда и изпълнени с обичайния петъчен трафик. Осветените витрини на магазините му се сториха приятни, хареса му и музиката, която се чуваше от гей баровете. Да, трябваше да признае, че от време на време ще му липсва суетнята на големия град. Щеше да му липсва и гей обществото от улица «Дастро», и толерантността, за която самото им присъствие беше доказателство.

Но беше твърде уморен, за да мисли повече за това. Крачеше по хълма към колата си с наведена срещу вятъра глава.

Не можа да повярва на очите си - двете предни гуми на стария му седан ги нямаше, а купето бе вдигнато под предната броня със собствения му крик.

- Копелета гадни! - прошепна той, измъкна се от потока на пешеходците по тротоара и изстена: - Нямаше да е толкова зле дори някой да го правеше нарочно.

Нарочно…

Някой го докосна по рамото.

- Е биен, мосю, още едно малко бедствие.

- Да, и още как - измърмори Майкъл под нос, без дори да погледне нагоре, само регистрира разсеяно френския акцент.

- Много лош късмет, мосю, прав сте. Може би някой го е направил нарочно.

- Да, и аз точно това си мислех - рече Майкъл и се сепна.

- Вървете си у дома, мосю. От това имате нужда.

- Хей!

Обърна се, но фигурата вече беше далече. Мярна му се бяла коса. Всъщност тълпата почти беше погълнала непознатия и Майкъл видя само тила му. Отдалечаваше се бързо, май беше облечен в тъмно палто.

Хукна след него и отново извика. Но когато стигна ъгъла на Осемнайсета и Кастро, вече не го виждаше никъде. Хората сновяха през кръстовището. Дъждът бе започнал отново. Автобусът, който точно потегляше от тротоара, се оригна с черен дим от ауспуха.

Отчаян, Майкъл го загледа невиждащо, обърна се и тръгна обратно. Точно тогава, по чист късмет, зърна през задния прозорец познато лице, което се взираше в него. Черни очи, бяла коса.

… с най-простите и най-стари инструменти, с които разполагаш, защото чрез тях ще победиш дори когато това ти изглежда невъзможно…

- Жулиен!

… неспособен да повярваш на своите сетива, но знай, че наученото е истина и е правилно, използвай силата си, простата човешка сила…

- Да, ще го направя, разбирам…

И тогава нечия ръка се уви около кръста му и го повдигна от земята. Някакъв човек с огромна сила го влачеше назад. Преди да осъзнае какво става или да се възпротиви, една яркочервена кола се заби в тротоара и се вряза с ужасен трясък в уличния стълб. Чу се писък. Предното стъкло на колата се пръсна и сребристи парченца стъкло се разлетяха на всички посоки.

- Господи! - Не можеше да си върне равновесието. Полетя назад върху онзи, който го беше издърпал от пътя. Към колата хукнаха хора. Вътре някой мърдаше. Стъклото още се сипеше по паважа.

- Добре ли сте?

- Да, да, добре съм. В колата има човек.

Мигащата светлина на полицейската лампа внезапно го замая. Някой крещеше на полицая да извика линейка.

- Господи, тая едва не те удари - каза онзи, който го бе издърпал - едър, як чернокож с кожено палто и посивяла коса. - Не видя ли, че колата идва право към теб?

- Не. Човече, ти ми спаси живота.

- Стига бе, просто те дръпнах от пътя. Голяма работа. Дори и не помислих. - Махна пренебрежително с ръка и преди да си тръгне, очите му се задържаха върху червената кола и двамата мъже, които се опитваха да извадят пищящата жена отвътре. Тълпата нарастваше, а полицайката крещеше на всички да отстъпят назад.

Някакъв автобус задръстваше кръстовището и друга полицейска кола се опитваше да го изкара оттам. По целия тротоар бяха пръснати вестници от преобърнатия павилион, а стъкълцата блещукаха на дъжда като разпилени диаманти.

- Виж, не знам как да ти се отблагодаря - извика Майкъл след чернокожия.

Но той вече беше далече. Изкачваше се по «Кастро» и се обърна само веднъж да погледне през рамо и да му махне с ръка.

Майкъл стоеше треперещ до стената на бара, докато хората се блъскаха около спрелите се зяпачи. Отново почувства стягане в гърдите. Не точно болка, а тежест. Пулсът му беше много ускорен, а лявата му ръка изтръпваше.

Господи, какво ставаше? Не можеше да му стане лошо тук, трябваше да се върне в хотела.

Излезе тромаво на улицата и мина покрай полицайката, която го попита дали е видял как колата се удря в стълба. Не, не беше видял. Наблизо имаше такси. Трябваше да го хване.