Ан Райс - Полунощ 2

- О, това е прекрасно. Ще ти донеса изненада… за дървото.

- Искам само теб, Майкъл. Ела си у дома.

Четири часът. Къщата беше съвсем празна, някак куха и изпълнена с ехо. Той стоеше в старата си спалня и гледаше тъмните лъскави покриви на квартала, а отвъд тях - скупчените стоманеносиви небостъргачи на центъра.

Да, голям град. Беше му много благодарен за прекрасните моменти, преживени тук. Вероятно град като никой друг. Но вече не беше неговият град.

Да си иде у дома.

Но ето, че отново ги забрави. Кутиите на тавана, изненадата, нещата, които искаше най-много.

Взе един найлон за опаковане и празен кашон и се качи по стълбата. Спря под скосения покрив и включи светлината. Таванът беше вече чист и сух, защото течът беше закърпен.

През прозореца надничаше тъмносиво небе. На четирите останали кутии имаше надпис с червено мастило: «Коледа».

Коледните светлинки щеше да остави за бъдещите наематели. Със сигурност щяха да ги използват.

Но играчките щеше да опакова много внимателно. Не би понесъл мисълта да изгуби дори и една от тях. Като си помислеше само, че дървото вече беше там.

Довлачи кутията под голата крушка на тавана, отвори я и извади някакъв стар вестник. През годините бе събрал стотици от тези малки порцеланови красоти. Купуваше ги от специализираните магазинчета в града. От време на време дори продаваше такива в «Големите надежди». Ангели, влъхви, миниатюрни коне, кончета от въртележки, други деликатни дреболийки от боядисан неглазиран порцелан. Истински викториански украси, които бяха изключително крехки и красиви. Имаше мънички птички с истински пера, дървени топки, изрисувани с красиви стари рози, малки порцеланови чайничета, посребрени звезди.

Спомни си за коледите, прекарани с Джудит и Елизабет, и дори онези от времето, когато майка му още бе жива.

Но най-добре помнеше последните няколко самотни коледи. Насила изпълняваше всички стари ритуали. И дълго след като леля Вив си легнеше, оставаше до дръвчето с чаша вино в ръка и се чудеше накъде отива животът му и защо.

Е, тази Коледа щеше да бъде напълно, напълно различна. Всичките красиви украси щяха да влязат в употреба и за първи път щеше да има достатъчно голямо дърво, което да издържи цялата му колекция, както и великолепен дом и среда, на която те принадлежаха напълно.

Бавно започна да вади украшенията, да ги увива в найлона и да ги поставя в малки торбички. Представи си къщата на Първа улица на Бъдни вечер с коледно дърво в салона. Представи си и следващата година, когато и бебето щеше да е там.

Внезапно му се стори невъзможно животът му да е претърпял такава чудодейна и пълна промяна. «Щях да се удавя в океана», помисли си.

И тогава видя - не океана, а църквата на Коледа, когато беше дете. Видя яслата зад олтара и Лашър до нея. Гледаше го. Но тогава Лашър беше просто мъжът от Първа улица - висок, тъмнокос и аристократично блед.

Обзе го хлад. Какво правя тук? Тя е там сама. Невъзможно е да не и? се е явил.

Завладя го мрачна, непоклатима увереност, която го тровеше. Той се разбърза с опаковането. Когато най-после приключи, почисти, изхвърли боклука, взе кутията с играчките и затвори вратата на тавана за последен път.

Дъждът вече намаляваше, когато стигна до пощата на Осемнайсета улица. Беше забравил какво е да се движиш в този натоварен трафик и да вървиш през постоянната тълпа по суровите, тесни и лишени от дървета улици. Дори любимата му улица «Кастро» сега му се стори мрачна и унила.

Чака много дълго на опашката, за да изпрати кутията, подразнен от рутинното безразличие на чиновничката - грубост, която не бе срещнал след завръщането си на Юг. После забърза под ледения вятър към магазина си в «Кастро».

Тя не би го излъгала. Призракът още играеше старата си игра. И все пак защо му се бе явил през онази отдавна отминала Коледа? Защо с това лице, защо се взираше в него, застанал над яслата? По дяволите, сигурно не означаваше нищо.

Все пак беше видял мъжа и в незабравимата нощ, когато чу музиката на Исак Щерн. Беше го виждал и стотици пъти в градината на Първа улица.

Но не можеше да се съпротивлява на паниката. Стигна до магазина, влезе, заключи вратата и се обади на Роуан.

Никакъв отговор. В Ню Орлиънс беше средата на следобеда и също бе много студено. Може би тя просто бе легнала да подремне. Той изчака петнайсетото позвъняване, преди да се откаже.

Огледа се. Имаше още толкова работа. Цялата сбирка месингови украшения за баня трябваше да бъде изпратена, както и изрисуваните стъклени витражи, подредени до задната стена. Защо, по дяволите, крадецът не ги беше отмъкнал!