Ан Райс - Полунощ 2

- Къде е Петир? Той ще обезумее след случилото се с Ян ван Абел.

- Таламаска ще се погрижи за него. Чакаме те да започнеш.

Невъзможно. Тя се взираше в малкия човек с неоформените ръце, крака и миниатюрни органи. Само главата му беше нормална. С нормални размери.

- Една четвърт от размера на тялото, ако трябва да бъдем точни.

«Да, много позната пропорция», помисли си тя, и щом погледна надолу към него, я завладя ужас. Тълпата вече чупеше прозорците и крещеше по коридорите на Лайденския университет. Петир хукна към нея.

- Не, Роуан, недей!

Тя се събуди със сепване. Чу стъпки по стълбището. Скочи от леглото.

- Майкъл?

- Прибрах се, скъпа.

Беше само голяма сянка в мрака и ухаеше на студ. След малко усети топлите му треперещи ръце върху себе си - груби, но нежни. Той притисна лице към нея.

- Господи, Майкъл, нямаше те цяла вечност. Защо ме изостави?

- Роуан, скъпа…

- Защо? - плачеше тя. - Не ме изоставяй повече, моля те. Недей.

Той я прегърна и я залюля.

- Не трябваше да заминаваш, не трябваше.

Плачеше и знаеше, че той не може да разбере какво му говори, че не бива да му го казва. Накрая го обсипа с целувки, вкусвайки солта, грапавината на кожата му и непохватната нежност на ръцете му.

- Какво става, Роуан, кажи ми?

- Обичам те. Когато те няма, просто… сякаш не си съществувал.

Събуди се, когато той се измъкваше от леглото. Не искаше сънят да се връща отново. Бе лежала, сгушена в Майкъл, притисната към ръката му, и сега, когато той стана от леглото, тя го загледа почти плахо как обува джинсите си и навлича през главата си тясната тениска с дълги ръкави.

- Остани - прошепна тя.

- Звъни се. Идва малката ми изненада. Не, не ставай. Не е нищо особено, просто взех някои неща от Сан Франциско. Защо не поспиш още малко?

Наведе се да я целуне, а тя го хвана за косата и го дръпна към себе си, докато не усети топлата кожа на челото му. Целуна го, беше твърдо като камък. Не знаеше защо толкова и? харесва - кожата беше влажна, топла и реална. Целуна го силно по устата.

Сънят се върна още преди той да откъсне устни от нея.

Не искам да виждам човечеството на операционната маса.

- Какво е това? Не може да е живо.

Лемли беше с хирургическа престилка и маска. Гледаше я изпод рошавите си вежди.

- Още не си се подготвила. Измий се, чакам те. Прожекторите бяха вперени в масата като безмилостни очи.

Лемли държеше нещо с щипци. В димящия инкубатор до операционната маса лежеше разрязано малко телце - зародиш с отворен гръден кош. В щипците беше сърцето му, нали? Ах ти, чудовище, как можа…

- Трябва да свършим работата бързо, докато тъканта е в…

- За нас това е много трудно - каза жената.

- Коя сте вие? - попита Роуан.

Рембранд стоеше до прозореца. Изглеждаше много стар и изморен, с червен нос и оредяла коса. Когато го попита какво мисли, я изгледа някак сънливо, хвана ръцете и? и ги положи на собствените и? гърди.

- Зная тази картина - каза тя. - Младата невеста.

Събуди се. Часовникът бе ударил два. Тя чакаше в просъница да чуе още камбанки, вероятно десет, което щеше да означава, че се е успала: но два? Беше твърде късно.

Чуваше някаква далечна музика. Бавна и скръбна коледна келтска песен за дете, положено в яслата, изпълнена на клавесин. Сладък аромат на коледно дърво, на горящ огън. Великолепна топлина.

Лежеше на една страна и гледаше през прозореца. По стъклата се оформяше скреж, който много бавно започна да очертава фигура - човек, застанал с гръб към стъклото, със скръстени ръце.

Тя присви очи, докато наблюдаваше процеса - смуглото лице дойде на фокус, формирано от милиони миниатюрни клетки. Видяха се и искрящите тъмнозелени очи. После съвършени копия на джинси и риза. Всичко беше много детайлно - като на фотография на Ричард Ейвъдън. Чак до лъскавите косъмчета на косата. Той отпусна ръце и тръгна към нея. Тя чуваше и виждаше движението на дрехите му. Видя и порите на кожата му, щом се наведе над нея.

О, значи сме ревниви, така ли? Докосна бузата и челото му, както бе докоснала Майкъл, и усети отдолу пулсиране, сякаш беше истинско тяло.

- Излъжи го - каза той тихо, устните му едва мърдаха. - Ако го обичаш, излъжи го.

Почти усещаше дъха му. После осъзна, че през лицето му вижда прозореца.

- Не, не си отивай. Чакай.

Но образът потрепна и се огъна като лист хартия, подхванат от течение. Тя усети паниката му, която блъвна като жега.

Посегна към китката му, но пръстите и? не уловиха нищо. Топлата вълна я заля, завесите се издуха за миг и скрежът по стъклата побеля.