Ан Райс - Полунощ 2

От всички сведения заключаваме, че семейството на Кортланд го е обичало много, а служителите му направо го боготворели. Дори Аманда Грейди Мейфеър винаги го е обичала, въпреки че го напуснала преди години, или поне така твърди Алън Карвър в Ню Йорк. В годината преди смъртта си Аманда плакала на рамото му, задето синовете и? така и не разбрали защо напуснала баща им, а тя нямала никакво намерение да им казва.

Райън Мейфеър много обичал дядо си, въпреки че не го познавал много добре. За него и за баща му Кортланд бил герой. Той така и не разбрал защо, за бога, баба му е избягала в Ню Йорк.

А каква е била Деидре през този ранен период? Не успяхме да отрием никакво нейно описание през първите и? пет години, освен мълвата сред семейството на Кортланд, че тя е много красиво малко момиченце.

Черната и? коса била мека и вълниста, също като на Стела. Сините и? очи били огромни и мрачни.

Но къщата на Първа улица отново била затворена за външния свят. Минувачите вече били свикнали с нейната безнадеждно западнала и страховита фасада. Работниците отново не успявали да поправят нищо. Един от тях, който работел на покрива, паднал два пъти от стълбата си и отказал да стъпи вече там. Само старият градинар и синът му идвали с охота от време на време да косят буренясалата трева.

Някои от легендите за Мейфеър умрели заедно с онези, които ги разказвали. Други истории пък били трансформирани до неузнаваемост. Новите детективи заменили старите. Скоро вече никой разпитван за Мейфеър не споменавал имената на Жулиен, Катерин, Реми или Сузет.

Синът на Жулиен, Баркли, умрял през 1949 година, а брат му Гарланд - през 1951 година. Синът на Кортланд, Грейди, умрял същата година, след като паднал от коня си в парка Одюбон. Майка му Аманда Грейди Мейфеър умряла скоро след това, сломена от смъртта на любимия си син. От двамата сина на Пиърс само Райън Мейфеър «познава семейната история» и разказвал странни истории на по-младите си братовчеди, повечето от които не знаели нищо за рода.

Ъруин Дандрич умрял през 1952 година. Неговата роля обаче била поета от друг агент под прикритие във висшето общество, една жена на име Жулиет Милтън, която през годините събрала доста информация от Беатрис Мейфеър и от други братовчеди от долната част на града. Тя редовно обядвала с тях и те като че ли нямали нищо против това, че тя клюкарства пред тях за всички и пред всички за тях. Подобно на Дандрич Жулиет не е никак лош човек. Всъщност тя е даже мила, но с вкус към мелодрамите. Пише невероятно дълги писма на нашите адвокати в Лондон, които и? плащат всяка година сума, равна на нейната рента.

Както и Дандрич, Жулиет така и не разбира на кого предоставя информацията за Мейфеър. И въпреки че повдига въпроса поне веднъж годишно, никога не настоява за отговор.

През 1953 година, когато започнах пълния превод на писмата на Петир ван Абел, прочетох докладите за дванайсетгодишната Деидре, които постъпваха по онова време. Изпращах хора да разследват всяко сведение. «Копайте - казвах им - и ми разкажете всичко за нея от самото начало. Ще ви платя добре за всяка информация.»

Поне през ранните си години Деидре явно следва пътя на майка си, защото е изключена от едно, а после и от друго училище, заради «номерата си» и «странното си поведение». Тя пречела на класа и избухвала в плач, без да може да бъде успокоена.

Сестра Бриджит Мари, тогава вече на шейсет години, видяла за пореден път «невидимия приятел» в действие в училищния двор на «Свети Алфонс». Той намирал изгубени вещи и карал цветята да летят. «Светото сърце», училището на урсулинките, «Свети Йосиф», «Светата Дева на ангелите» - всички изключвали Деидре само няколко седмици след постъпването и?. Детето стояло с месеци у дома. Съседите я виждали да «тича като луда» из градината и да се катери по огромния дъб в задния двор.

В къщата вече нямало почти никаква прислуга. Дъщерята на леля Естер, Ирен, готвела и чистела. Веднъж в месеца метяла и паважа.

Всъщност Нанси Мейфеър била истинската домакиня. Тя вършела всичко със своя рязък и противен маниер, или поне така казват доставчикът и свещеникът, които от време на време се отбивали.

Милата Мили и Бел вече се били превърнали в красиви старици и се грижели за розовите храсти до страничната веранда, които някак се спасили от плевелите и сега опасвали къщата от предната ограда до задната стена.

Цялото семейство отивало в параклиса за неделната служба в девет сутринта. Малката Деидре била красива като картинка в моряшкото си костюмче и сламена шапка с панделка. Карлота била винаги в тъмен бизнес костюм и блуза с висока яка. Старите дами, Милата Мили и Бел, били облечени много официално - с черни обувки с каишки, габардинени рокли с дантела и тъмни ръкавици. Госпожица Мили и госпожица Бел често ходели заедно на пазар в почивните дни, като хващали такси от Първа улица до «Гюс Майер» или «Годшо», най-хубавите магазини в Ню Орлиънс, където си купували перленосиви рокли и украсени с цветя шапки с воалетки, както и други префинени дрехи. Дамите на щандовете за козметика ги познавали по име. Продавали им пудра за лице, руж и парфюм «Коледна нощ». След това двете стари дами обядвали в ресторанта в «Д. Х. Холмс», преди да вземат друго такси за дома. И единствено те представлявали семейството от Първа улица на всички погребения, от време на време ходели и на кръщенета, а понякога и на сватби, въпреки че рядко оставали за приема след брачната церемония.