Ан Райс - Полунощ 2

«Тя вече се е превърнала в красива жена - казва една от матроните, които посещавали редовно параклиса. - А онези старици не го разбират. Обличат я все едно е още дете.»

Юридическите слухове разкриват и други проблеми. Един следобед Деидре връхлетяла в офиса на Кортланд.

«Беше в истерия - казва секретарят му по-късно. - Почти цял час крещя и плака пред чичо си. Но ще ви кажа и нещо друго, нещо, което не бях забелязал, докато тя не си тръгна. Обувките и? бяха различни. Едната беше кафява мокасина, а другата черна, с ниска подметка. Не мисля обаче, че тя забелязваше. Кортланд я заведе у дома. Не зная дали и той забеляза. Повече не я видях.»

Лятото преди четиринайсетия си рожден ден Деидре е приета по спешност в новата «Болница на милосърдието». Опитала да пререже вените си. Беатрис отива да я посети.

«Това момиче има дух, който Анта просто не притежаваше - казва тя на Жулиет Милтън. - Но има нужда от женски съвет за някои неща. Поиска да и? купя козметика. Каза, че през целия си живот е влизала само веднъж в магазин за козметика.»

Беатрис носи козметиката в болницата, но и? казват, че Карлота е забранила всякакви посещения. Тя се обажда на Кортланд и той признава, че не знае защо Деидре е прерязала вените си. «Може би просто е искала да се махне от онази къща.»

Същата седмица Кортланд урежда Деидре да замине за Калифорния. Тя отлита за Лос Анджелис, за да остане при дъщерята на Гарланд, Андреа Мейфеър, която е омъжена за лекар от болницата «Ливански кедри». След две седмици обаче Деидре отново си е у дома.

Мейфеър от Лос Анджелис не казват на никого какво се е случило, но години след това единственият им син, Елтън, признава пред нашите разследващи, че горката му братовчедка от Ню Орлиънс е луда. Мислела, че е прокълната от някакво завещание, говорела, че ще се самоубие, и ужасявала родителите му. Те я завели на лекар, който казал, че никога вече няма да бъде нормална.

«Родителите ми искаха да и? помогнат, особено майка ми. Но цялото семейство беше разстроено. Мисля, че чашата преля, когато една нощ я видяха с някакъв мъж в задния двор, а тя не поиска да си признае, все отричаше. А те се страхуваха, че може да се е случило нещо. Деидре беше на тринайсет и наистина бе много красива. Затова я върнаха у дома.»

Беатрис разказва доста подобна история на Жулиет Милтън.

«Мисля, че Деидре изглежда много зряла - казва тя, но не вярвала, че би излъгала за онзи мъж в градината. - Просто е объркана.» И Беатрис е непреклонна, че няма никаква наследствена лудост. Това било само семейна басня, измислена от Карлота, на която някой наистина трябва да сложи край.

Беатрис отива в къщата на Първа улица да види Деидре и да и? занесе подаръци, но Нанси не я пуска вътре.

Същият мистериозен мъж е отговорен и за особено драматичното изключване на Деидре от пансиона към «Света Роза от Лима», когато тя е на шестнайсет. Тя изкарва почти цял семестър без никакви провинения и точно в средата на пролетния срок се случва инцидент. Семейната мълва твърди, че Деидре била безкрайно щастлива в «Света Роза» и казала на Кортланд, че не иска никога да си отива у дома. Дори по Коледа си оставала в пансиона, излизала единствено с Кортланд за ранна вечеря на Бъдни вечер.

Тя обичала люлките в задния двор за игра, които били достатъчно големи за момичетата, и по здрач често пеела там заедно с едно друго момиче, Рита Мей Дуайър (по-късно Лониган), която си спомня Деидре като изключителен човек - елегантна, невинна, романтична и сладка.

Едва напоследък, през 1988 година, е събрана още информация за изключването и?, и то от самата Рита Мей Дуайър Лониган, в разговор с мен.

«Мистериозният приятел» на Деидре се срещал с нея в градината на монахините, на лунна светлина. Говорел тихо, но все пак Рита Мей го чула. «Нарече я любима моя « - каза ми Рита Мей. Тя самата не била чувала такива романтични думи, освен по филмите.

Беззащитна и ридаеща, Деидре не казала нищо, когато монахините я обвинили, че «води мъж в пансиона». Те видели срещата им в градината през прозорците на манастирската кухня. «Не беше момче - каза гневно една от монахините пред всички ученички по-късно. - Беше мъж! Мъж!»

Записите от онзи период са почти яростни в упреците си. «Момичето е лъжкиня. Позволява на онзи мъж да я докосва. Невинността и? е била просто фасада.»

Не може да има никакво съмнение, че този мистериозен компаньон е Лашър. Той е описван от монахините, а по-късно и от госпожа Лониган, като кестеняв, с кафяви очи и красиви старомодни дрехи.