Ан Райс - Полунощ 2

Той пристъпи до нея. Завладя я покой, когато се обърна и Аарън вдигна булото, преметна го красиво над раменете и? и го спусна меко по гърба и?. Тя потръпна. Никога не бе преживявала подобен величествен жест. Това не беше булото на нейната девственост, нито на скромността и?, а булото на самотата, което най-после се вдигаше. Аарън хвана ръката и? и я положи в ръката на Майкъл.

- Бъди добър с нея, Майкъл - прошепна Аарън.

Тя затвори очи, искаше това чисто усещане да продължи вечно. После бавно погледна нагоре към сияйния олтар с дървените статуи на светци.

Свещеникът започна с традиционното слово и Роуан видя, че в очите на Майкъл блестят сълзи. Усети, че той трепери. Ръката му стисна по-силно нейната.

Страхуваше се, че гласът може да и? изневери. Тази сутрин и? бе прилошало, вероятно от притеснение. Сега отново се чувстваше замаяна.

Но сега, в този миг на покой и откъснатост, я порази мощта, която се таеше в церемонията. Сякаш бяха обгърнати от невидима закриляща сила. Колко от старите и? приятели се бяха подигравали с тези неща, дори тя самата ги бе смятала за отживелица. А сега, когато бе в центъра на събитията, вкусваше удоволствието, отваряше сърцето си, за да поеме изяществото на момента.

Накрая зачетоха от завещанието на Мейфеър, което бе станало част от церемонията:

-… сега и завинаги, сред свои и сред чужди, пред семейството и пред света, без изключения и при всички случаи да бъдеш наричана единствено с името Роуан Мейфеър, дъщеря на Деидре Мейфеър, дъщеря на Анта Мейфеър, макар че твоят законен съпруг ще запази собственото си име…

- Обещавам.

- Съгласна ли си да вземеш с чисто сърце този мъж, Майкъл Джеймс Тимоти Къри за свой съпруг…

- Да.

Ето, най-сетне го направиха. И последните думи отекнаха под високия таван. Майкъл се обърна към нея, прегърна я, както бе правил хиляди пъти в тъмнината на хотелската стая, и я целуна тържествено. Тя му се отдаде напълно, затвори очи и църквата се стопи в тишината. После го чу да прошепва:

- Обичам те, Роуан Мейфеър.

А тя отвърна:

- Обичам те, Майкъл Къри, архангел мой. - Притисна се още към него и го целуна отново.

Прозвуча сватбеният марш - силно, остро и някак триумфиращо. Църквата се изпълни с шумолене. Роуан се обърна към огромното множество. Слънцето грееше през витражите на прозорците.

Тя хвана Майкъл за ръката и тръгнаха надолу по пътеката.

Навсякъде виждаше усмивки, кимвания и въодушевление, сякаш цялата църква се бе изпълнила с простото и всепоглъщащо щастие, което тя изпитваше.

Чак когато тръгнаха към лимузината и гостите започнаха да ги обсипват с ориз сред хор от смехове и поздравления, Роуан се замисли за погребението в същата тази църква и за подобната кавалкада от блестящи черни коли.

Сега минаваме по същите улици, помисли си, настанена сред облак бяла коприна. Майкъл отново я целуна, по очите и по бузите. Шепнеше и? всичките онези глупави мили неща, които съпрузите шепнат на булките си - че е красива, че я обожава, че никога не е бил по-щастлив, че това е най-прекрасният ден в живота му. А най-прекрасни бяха не думите му, а щастието, което струеше от него.

Тя потъна назад към рамото му, усмихваше се. Затвори очи и се замисли за всички знаменателни моменти в живота си - за завършването на университета, за първия ден в интензивното, за първата си операция, за първите думи, които чу след това: «Браво, доктор Мейфеър, вече можете да шиете».

- Да, най-щастливият ден - прошепна тя. - И това е само началото.

Стотици хора се щураха по тревата, под големите бели тенти, издигнати над градината, до басейна и на задната морава пред гарсониерата. Масите с бели покривки бяха отрупани с разкошни южняшки блюда - задушени раци, скариди по креолски, паста «Джамбалая», печени стриди, пушена риба, дори скромния и обичан червен фасул с ориз. Облечените с ливреи сервитьори наливаха шампанското в чаши с форма на лалета; барманите приготвяха коктейли, които нареждаха по добре заредените барове в салона, в трапезарията и до басейна. Красиво облечени деца играеха сред възрастните, криеха се зад саксийните палми, подредени из първия етаж, или пък тичаха на групички нагоре-надолу по стълбището и пищяха, че са видели «призрака» - за ужас на родителите си.

Диксиленд бенд свиреше яростно и жизнерадостно под бяла тента до предната ограда. От време на време обаче шумните и оживени разговори поглъщаха музиката.

Майкъл и Роуан с часове посрещаха безбройните гости, здрависваха се с тях, благодаряха за пожеланията и търпеливо изслушваха пространните им обяснения за роднинската им връзка с тях.