Ан Райс - Полунощ 2

- Той е истински - каза мрачно Петер. - Истински е като светлината, като вятъра. - Обърна се и погледна младия Пиърс, а и после Роуан, сякаш настояваше да му повярват. Очите му накрая се спряха на Майкъл. - Виждал съм го. Видях го в нощта, когато Стела ни събра. Виждал съм го и след това. Лили също. И Лорън го е виждала. Ти също, Фелиша. Както и Кармен. Е, Фелиша, защо не казваш нищо? А ти, Фийлдинг? Видяхте го в нощта, когато Мери Бет умря. Знам, че го видяхте. Кой тук не го е виждал? Само младите, нали? - Отново погледна към Роуан. - Попитай ги, те ще ти разкажат.

Сред външния кръг на събралите се разнесе шепот, тъй като по-младите - Поли, Кланси, Тим и още други, които Роуан не познаваше - не бяха виждали призрака и не знаеха дали да вярват на чутото. Малката Мона с панделката в косата внезапно се забута към вътрешността на кръга, а по-високата Дженифър напираше зад нея.

- Е, кажете какво сте видели - каза Роуан и погледна директно към Петер. - Нали не искаш да кажеш, че той е минал през портала в нощта, когато Стела ви е събрала.

Петер не бързаше да отговаря. Огледа всички, задържа поглед на Маргарет Ан, после на Майкъл и накрая на Роуан. Вдигна чашата, пресуши я и чак тогава заговори:

- Той беше там - просто ярко потрепващо присъствие, което се появи за няколко мига. Мога да се закълна, че беше също толкова материален, колкото всеки друг човек от плът и кръв. Видях го как се материализира. Почувствах топлината. Чух и стъпките му. Да, чух стъпките му по пода в предния коридор. Застана пред нас, реален като мен и теб, и ни огледа един по един. - Той отново вдигна чашата и отпи. Очите му огледаха малката групичка. Въздъхна и продължи: - И тогава изчезна, както винаги. Отново почувствах топлина. Миризма на дим и вятърът, който нахлу в къщата и просто късаше завесите от корнизите. Но той беше изчезнал. Не можеше да се задържи повече, а ние не бяхме достатъчно силни да му помогнем. Бяхме тринайсет, да, тринайсетте вещици, както ни наричаше Стела. А Лорън беше само на четири! Само че не бяхме от сорта на Жулиен или Мери Бет, нито на старата прабаба Маргьорит от Ривърбенд. И никога нямаше да бъдем. А Карлота, която беше по-силна от Стела - запомнете ми думите, защото са истина - не искаше да помогне. Тя лежеше в спалнята си на горния етаж, взираше се в тавана и редеше на глас молитви. След всяко «Аве Мария» казваше: «Върни го в ада, върни го в ада!», а после продължаваше със следващата молитва.

Той сви устни и се смръщи към празната чаша. Разклати я безшумно и завъртя ледените кубчета. Очите му отново обходиха събралите се, като се спираха на всеки, дори на малката червенокоса Мона.

- Отбележете за протокола, че Петер Мейфеър го е видял - обяви той, стана и отново вдигна вежди. - Лорън и Лили могат да говорят от свое име. Рандъл също. И пак за протокола искам да кажа, че го видях и можете да споделите това с внуците си.

Всички мълчаха. Мракът се сгъстяваше. Някъде отдалече долетя остро скрибуцане на цикада. Нямаше никакъв вятър. Къщата сега бе озарена от жълта светлина, която струеше през прозорците.

- Да - каза Лили с въздишка. - Май трябва да знаеш това, скъпа. - Усмихна се, без да откъсва очи от Роуан. - Той е там. Всички сме го виждали, и то неведнъж. Макар и не както го видяхме онази нощ - не толкова продължително или толкова ясно.

- И ти ли си била там? - попита Роуан.

- Да, бях, но не беше само тогава. Виждала съм го на старата закрита веранда с Деидре. - Погледна към Лорън. - Двете сме го виждали, когато минавахме покрай къщата.

- Не бива да се страхуваш от него, Роуан - каза надменно Лорън.

- О, сега ли се сетихте да и? кажете това, суеверни чудовища такива - изписка Беатрис.

- Не му позволявай да те пропъди от къщата - додаде бързо Магдален.

- Не го позволявай и на нас - рече Фелиша. - Моят съвет е да забравиш за тези легенди. Забрави старите глупости за тринайсетте вещици и портата. Забрави за него! Той е просто призрак и нищо повече. Това може да ти прозвучи странно, но е самата истина.

- Той не може да ти направи нищо - каза Лорън и се подсмихна.

- Да, не може - потвърди Фелиша. - Той е като бриза.

- Той е призрак - каза Лили. - Само призрак. И никога няма да бъде нещо повече.

- Кой знае - обади се Сесилия. - Може дори вече да не е тук.

Всички се втренчиха в нея.

- Ами никой не го е виждал след смъртта на Деидре.

Някаква врата се затръшна. Чу се трясък на падащо стъкло и в групичката настана суматоха. Хората се разшаваха и запристъпваха настрани. Джифорд си проправи път до центъра. Лицето и? бе на петна, ръцете и? трепереха.