Ан Райс - Полунощ 2

Това я накара да се сети за Лашър и внезапно я заля хлад. Цветя, пръснати в краката на Деидре. Цветя на гроба. Всъщност се притесни толкова силно, че чуваше ударите на сърцето си в тишината. Що за абсурдна идея. Вероятно Джералд беше донесъл цветята, или пък Пиърс, когато бе дошъл да види матраците. Все пак това си беше съвсем нормална ваза, наполовина пълна с вода, а това си бяха съвсем обикновени рози от магазина.

И все пак и? се стори доста зловещо. Сърцето и? отново заби лудешки и тя осъзна, че в букета определено има нещо странно. Не беше специалист по розите, но тези и? се струваха доста по-едри от обичайното. Изглеждаха огромни и увиснали. И тъмночервени, като кръв. Пък и листата… Листата на розите винаги имаха форма на бадем, а тези бяха на точици. Всъщност на всяко имаше различна шарка от точици. Колко странно. Сякаш бяха някакви диви, мутирали рози, продукт на случайна кръстоска.

Не помръднаха ли? Издуваха се. Не, просто се разтварят, както правят всички рози - отварят се малко по малко, докато не се разпаднат на увехнали листенца. Роуан разтърси глава. Чувстваше се леко замаяна.

Вероятно Пиърс ги беше оставил. Пък и какво значение имаше? Щеше да му се обади от хотела, за да го попита и да му благодари.

Тръгна към вратата, като се опитваше да възвърне доброто си настроение, да вдишва превъзходния топъл въздух, изпълнил къщата. Беше като в храм. Погледна назад към стълбите. На върха им Артър бе видял Стюарт Таунсенд. Е, сега там нямаше никого.

Никого. Нито в дългия салон. Нямаше никого и на верандата, засенчена от обраслата с растения мрежа.

Никого.

- Страхуваш ли се от мен? - попита тя на глас. Тези думи събудиха у нея странно вълнение. - Или очакваш аз да се страхувам от теб и те е яд, че не е така? Така е, нали?

Но и? отговори само тишината и мекото шумолене на розовите листенца, които падаха по мраморната маса.

С лека усмивка тя се върна при розите, взе една от вазата и я поднесе към устните си, за да усети копринените листенца. После продължи към предната врата.

Розата наистина беше огромна, с много листа, които изглеждаха някак странно объркани. Вече вехнеше.

Всъщност листенцата бяха покафенели по краищата и бяха започнали да се навиват. Тя вдъхна сладкия аромат, после хвърли розата в градината и тръгна към портата.

Част трета

Ела в моя салон

Трийсет и три

Хаосът на реставрацията започна в четвъртък сутринта, въпреки че предния ден на вечеря с Аарън и Роуан в Оук Хейвън, Майкъл бе започнал да обяснява какво точно ще направи. Колкото до терзанията му относно гробницата, незнайния портал и номер тринайсет, те бяха запечатани в бележника му и той нямаше намерение да се тормози повече с тях.

Посещението на гробището беше доста тъжно. Утринта бе облачна и все пак красива. Майкъл се наслаждаваше на разходката с Аарън, който го научи как да блокира някои от усещанията, предизвикани от странната способност за психометрия. Беше се упражнявал, като свали ръкавиците и докосваше стълбовете на вратите или клонките на дивата лантана. Отблъскваше образите, както се прогонват лоши и натрапчиви мисли и, за своя изненада, постигна известен успех.

Но мразеше гробището, мразеше порутената му романтична красота, големите купчини вехнещи цветя, останали от погребението на Деидре около гробницата. Мразеше и зейналата дупка, в която скоро щеше да бъде положена Карлота Мейфеър за вечния и? сън.

И докато стоеше там, леко замаян и унил, той си даде сметка, че криптите в гробницата са дванайсет и с гравираната врата с форма на ключалка под покрива стават тринайсет портала. Около гробницата се бяха събрали неколцина Мейфеър с бледи лица и старият му приятел Джери Лониган. Скоро ковчегът бе плъзнат в криптата след доста кратка проповед на свещеника.

Дванайсет крипти и врата с форма на ключалка, а после ковчегът се плъзва вътре и бам! Очите му се вдигнаха към гравираната врата, която приличаше досущ на вратите в къщата, но защо? Не след дълго всички си тръгнаха, след кратка размяна на любезности, защото явно предполагаха, че двамата с Аарън са били тук за церемонията и им благодариха за присъствието, преди да се разотидат.

- Мини да пийнем по бира - предложи Джери.

- Добре, поздрави Рита.

Гробището потъна в някак жужаща и потрепваща тишина. Нищо досега, от началото на странната му одисея, дори вълната от образи, когато докосна бурканите, не го бе изпълвало с такова страхопочитание, както тази гробница.