Ан Райс - Полунощ 2

Той изгледа Роуан някак нервно, когато тя му подаде ръка. Сигурно не беше на повече от двайсет и пет и изобщо не приличаше на семейството на Райън. Чертите му бяха по-дребни и някак не така хармонични. Но все пак беше хубав - типичен хубав млад мъж.

Гласът му звучеше добродушно.

Карлота завещала нещата си на баба му. Разбира се, мебелите оставали за Роуан. Били доста стари, още от времето на бабата на Карлота - Катерин, която обзавела къщата.

Роуан му благодари, че се е погрижил за всичко така бързо, и го увери, че ще присъства на погребалната служба за Карлота.

- Знаеш ли дали вече е… погребана… - Това ли беше правилната дума за плъзгането на ковчега в една от онези каменни дупки?

Да, погребали я тази сутрин. Той отишъл на гробището с майка си. Щом се върнал, получил съобщението да дойде за нещата и?.

Тя му благодари отново и каза, че би искала да се запознае с цялото семейство. Той кимна в отговор.

- Много мило, че приятелите ви дойдоха.

- Какви приятели, къде?

- Тази сутрин на гробището. Господин Лайтнър и господин Къри.

- О, да, разбира се… Трябваше и аз да присъствам.

- Няма значение. Тя не искаше да има много хора, а и… - Замълча и погледна към къщата, като че се опитваше да каже нещо неизразимо с думи.

- Какво има? - попита Роуан.

Вероятно се бе качил горе и бе видял строшените буркани, преди чистачите да пристигнат. Бе изгарял от любопитство да разбере къде е лежал «скелетът». Сигурно бе прочел във вестника, или пък някой Мейфеър му бе казал.

- Тук ли смятате да живеете? - попита той внезапно.

- Да, ще я реставрирам, за да и? върна стария блясък. Съпругът ми… човекът, за когото ще се омъжа, е експерт в тази работа. Казва, че е съвсем здрава. Няма търпение да започне.

Той стоеше неподвижно в потрепващия от маранята въздух, лицето му леко лъщеше и изразяваше очакване и колебание. Накрая все пак каза:

- Тази къща е видяла много нещастие. Така казваше леля Карлота.

- И сутрешният вестник - рече Роуан с усмивка. - Но е видяла и много щастие, нали така? И аз искам да види щастието отново. - Замълча търпеливо, но накрая попита: - Какво всъщност искаш да ми кажеш?

Очите му обходиха лицето и?, а после се спуснаха леко към раменете. Той въздъхна и отново се обърна към къщата.

- Мисля, че трябва да знаеш, че Карлота… Карлота искаше да изгоря къщата след смъртта и?.

- Какво?

- Нямах никакво намерение да го правя. Казах на Райън и Лорън. И на родителите си. Но се чувствам длъжен да кажа и на теб. Беше непреклонна, дори ми нареди как точно да го направя. Да запаля огън на тавана, с газената лампа, после да ида на втория етаж и да запаля драпериите, а най-накрая да сляза на първия. Накара ме да обещая. Даде ми и ключ. - Той го извади и го подаде на Роуан. - Няма да ти трябва. Предната врата не се заключва вече от петдесет години, но тя се страхуваше, че някой все пак може да я заключи. Знаеше, че няма да умре преди Деидре, но такива бяха думите и?.

- Кога ти го каза?

- О, много пъти. Последно преди седмица, или няколко дни. Точно преди смъртта на Деидре… когато са разбрали, че умира. Обади ми се късно през нощта и ми напомни, каза ми точно така: «Изгори всичко».

- Това щеше да нарани всички! - прошепна Роуан.

- Зная. Родителите ми бяха ужасени. Страхуваха се, че ще я запали сама. Но какво можеха да направят? Райън каза, че нямало да го стори, нямало да ме моли да го правя, ако ще я пали сама. Каза ми просто да се съгласявам, да я уверя, че ще го направя, за да не предприеме нещо крайно.

- Да, мъдър съвет.

Той кимна, откъсна очи от нея и отново се загледа в къщата.

- Просто исках да знаеш. Мисля, че е редно.

- Има ли и нещо друго?

- Какво? - Той сви леко рамене, но после я погледна. Не можеше да откъсне очи от нея, въпреки че явно искаше да си тръгне. - Бъди внимателна - каза след малко. - Много внимателна. Тази къща е толкова стара и мрачна, и… може да не е точно каквато изглежда.

- Какво имаш предвид?

- Това не е точно имение, а по-скоро нещо като обиталище. Това е капан, ако мога така да се изразя. Правена е в толкова различни стилове, които сякаш те затварят в капан и… - Поклати глава. - Не знам какво говоря. Нещо не съм на себе си. Просто… е, нали знаеш, всички ние до някаква степен… предчувстваме нещата…

- Да, зная.

- Е, добре, просто исках да те предупредя. Ти не знаеш нищо за нас.

- Карлота ли ти каза за този капан?

- Не, това си е мое мнение. Идвал съм тук по-често от останалите. Карлота се виждаше единствено с мен през последните няколко години. Харесваше ме. Не знам защо. Понякога идвах просто от любопитство, но все пак се опитвах да бъда лоялен към нея. Но всичко това беше като някакъв облак, надвиснал над живота ми.