Ан Райс - Полунощ 2

- И сега си доволен, че свърши.

- Да, доволен съм. Знам, че не се говори така, но тя не искаше да живее повече. Каза ми го. Беше изморена и искаше да умре. Обаче един следобед, когато бях сам в къщата и я чаках, почувствах, че съм в капан. В огромен капан. Не знам точно как да го обясня, но ако някога усетиш нещо странно, не го пренебрегвай…

- Виждал ли си нещо странно там?

Той се замисли за миг, явно добре разбираше за какво го пита.

- Може би веднъж. В коридора. Но може да съм си го въобразил.

Замълча, тя също не продумваше. Бяха си казали всичко и той искаше да си тръгва.

- Беше ми много приятно да си поговорим, Роуан - рече с вяла усмивка. - Обади ми се, ако ти потрябвам.

Тя влезе през портата и загледа почти крадешком как сребристият му мерцедес бавно се отдалечава. Вече беше съвсем сама в тишината.

Усети дъх на борово масло. Качи се по стълбите и бързо започна да отваря стаите. Нови матраци, още опаковани в найлон, по всички легла. Чаршафите и завивките бяха спретнато сгънати на купчини. Подът беше почистен.

От третия етаж миришеше на дезинфектант.

Тя се качи горе, от прозореца на площадката влизаше свеж въздух. Подът на малката стая с бурканите беше почти перфектно чист, ако не се броеше някакво тъмно петно, което вероятно никога нямаше да излезе. Не се виждаше нито едно стъкълце.

Стаята на Жулиен беше изчистена и подредена. Кутиите бяха до стената, месинговото легло беше без матрак и подпряно под прозорците, които също бяха изчистени. Книгите бяха красиво подредени. Старото лепкаво петно, където бе лежало тялото на Таунсенд, вече го нямаше.

Всичко останало си беше както преди.

Слезе долу в стаята на Карлота и видя, че чекмеджетата и дрешникът са празни, в гардероба бяха останали само няколко дървени закачалки. И миризма на камфор.

Беше тихо и спокойно. Видя отражението си в огледалната врата на гардероба и се сепна. Сърцето и? заби лудо… Не, беше сама.

Слезе на първия етаж и прекоси коридора към кухнята. Бяха почистили подовете и измили стъклата на бюфетите. Миришеше приятно на борово масло и восък, на дърво. Прекрасен аромат.

На дървения плот в малката стая до трапезарията имаше стар черен телефон. Тя вдигна слушалката и набра хотела.

- Какво правиш?

- Лежа самотен в леглото и се самосъжалявам. Тази сутрин с Аарън ходихме на гробището. Изтощен съм, всичко ме боли, все едно са ме били. А ти къде си? Не си в къщата, нали?

- Напротив, сега тук е топло, празно и всички вещи на старицата са изнесени. Матраците са сменени, а таванският етаж е почистен.

- Сама ли си?

- Да. И е прекрасно. Цялата е озарена от слънцето. - Тя се огледа, светлината струеше през френските прозорци на кухнята и тези в трапезарията. Дървеният под сияеше. - Определено съм съвсем сама.

- Ще дойда.

- Не, тръгвам за хотела, ще повървя пеша. Искам да си почиваш и да идеш на лекар.

- Глупости.

- Някога правили ли са ти електрокардиограма?

- Разбира се, след като ме спаси от удавяне. Сърцето ми си е съвсем наред. Но имам нужда от огромни дози еротични удоволствия.

- Зависи какъв ще е пулсът ти.

- Хайде, Роуан, няма да ходя на никакви лекари. Ако не дойдеш до десет минути, аз ще дойда да те взема.

- Идвам.

Затвори телефона.

За миг се сети за нещо, прочетено в досието, нещо, което Артър Лангтри бе написал за срещата си с Лашър, че сърцето му започнало да прескача и му се завило свят. Но той все пак е бил доста възрастен.

Колко тихо беше тук. Чуваше се само песента на птиците в градината.

Тя прекоси бавно трапезарията и мина през вратата с форма на ключалка към салона. Обърна се да види отново вратата, чувстваше се съвсем мъничка тук. Светлината просто обливаше цялата стая, подът сияеше.

Заля я прелестно усещане на доволство. Всичко е мое.

Постоя неподвижно няколко секунди, слушаше, отдаваше се на усещането. Опитваше се да се наслади изцяло на момента, да си спомни агонията от предния и по-предния ден и да усети разликата, прекрасното, великолепно облекчение. И отново онази странна, мрачна история на Таламаска я успокои, защото тя самата и нейните тъмни тайни имаха място в нея. Можеше да намери избавление, а това бе най-важното от всичко.

Обърна се да тръгне към предната врата и тогава за първи път забеляза висока ваза с рози на масата в салона. Дали Джералд ги беше донесъл? Може би е забравил да и? спомене.

Спря и заразглежда красивите цветове. Всички бяха кървавочервени, идеални за погребение, помисли си, сякаш току-що бяха извадени от разкошните венци на гробището.